Героят

Томас бе задържан в правоъгълна килия с дебели стъклени стени, толкова плътни, че не чувах какво се случва вътре. Изчаках отвън, като се опитвах да се успокоя след срещата ми с командир Джеймсън. За миг се почудих дали не трябваше да стоя настрана и да отклоня последната му молба — може би така щеше да е най-добре.

Все пак, ако си тръгнех сега, трябваше отново да се срещна с командир Джеймсън. Може би се нуждаех от малко повече време, за да се подготвя за това. Така че поех дълбоко въздух и пристъпих напред към металните решетки, които обграждаха вратата на килията на Томас. Един пазач я отвори, пусна още двама охранители след мен и я затвори. Стъпките ни отекнаха в тясното и празно помещение.

Томас се изправи, съпроводен от дрънченето на веригите си. Изглеждаше по-разрошен, отколкото някога въобще го бях виждала, и се досещах, че ако ръцете му бяха напълно свободни, щеше незабавно да изглади измачканата си униформа и да среше буйната си коса. Но вместо това той събра токове. Не ме погледна, преди да му дам команда свободно.

— Радвам се да те видя, госпожице кандидат-принцепс — поздрави той. Имаше ли следи от тъга по сериозното му, строго лице? — Благодаря ви, че изпълни последното ми желание. Съвсем скоро напълно ще се отървеш от мен.

Поклатих глава, ядосана на себе си, раздразнена от факта, че въпреки всичко, което Томас бе сторил, неговата непоклатима преданост към републиката все още успяваше да извлече капчица съчувствие от мен.

— Седни и се настани удобно — помолих го.

Томас не се поколеба и за миг — двамата едновременно приклекнахме и седнахме на студения под в килията, като той се облегна на стената, а аз подгънах краката си под себе си. Стояхме така за момент и оставихме неловкото мълчание между нас да се проточи.

Проговорих първа.

— Вече няма нужда да бъдеш толкова предан на републиката — заявих. — Можеш да се поотпуснеш, нали знаеш.

Томас само поклати глава.

— Дълг на всеки войник от републиката е да остане верен до края, а аз все още съм войник. Ще бъда такъв до смъртта си.

Не зная защо мисълта, че той ще умре, докосна най-нежните ми струни по толкова много странни начини. Бях щастлива, облекчена, ядосана и тъжна.

— Защо искаше да ме видиш? — попитах най-накрая.

— Госпожице Ипарис, преди да настъпи утрешния ден… — Томас замлъкна за секунда, преди да продължи: — Исках да ти разкажа подробно всичко, което се случи с Метиъс онази нощ в болницата. Просто чувствам… усещам, че ти го дължа. Ако някой трябва да го знае, то това си ти.

Сърцето ми заблъска. Бях ли готова отново да преживея всичко това — нужно ли ми бе? Метиъс беше загинал — това, че щях да науча детайлите за случилото се, нямаше да го върне. Но установих, че срещнах погледа на Томас със спокоен и равен поглед. Той наистина ми го дължеше. По-важно — дължах го на брат си. След като екзекутираха Томас, някой трябваше да запази спомена за смъртта на брат ми, за това какво всъщност се беше случило.

Бавно успокоих вълнението си. Когато отворих уста, гласът ми бе леко дрезгав.

— Хубаво — отвърнах.

Гласът му стана по-тих.

— Спомням си всичко за онази нощ. До последния детайл.

— Разкажи ми тогава.

Като послушен войник, Томас започна историята си.

— В нощта на смъртта на брат ти получих обаждане от командир Джеймсън. Чакахме с джиповете на входа на болницата. Метиъс си говореше с една медицинска сестра пред главните плъзгащи се врати. Стоях зад джиповете на известно разстояние. Тогава дойде обаждането.

Докато Томас говореше, затворът около нас се стопи и бе заменен от сцената на онази съдбоносна нощ — болницата, военните джипове, войниците и улиците, сякаш вървях точно до него и виждах всичко, което бе видял той. Преживявах отново събитията.

— Шепнешком поздравих командир Джеймсън по микрофона — продължи Томас. — Тя не си даде труд да ми отвърне.

„Трябва да се случи тази вечер — рече ми тя. — Ако не действаме сега, капитанът ти може да планира държавна измяна срещу републиката или дори срещу Електора. Издавам ти директна заповед, лейтенант Брайънт. Намери начин да заведеш капитан Ипарис на някое потайно място. Не ме интересува как ще го направиш“.

Сега Томас ме погледна в очите и повтори:

— Държавна измяна срещу републиката. Стиснах зъби. Изпитвах страх от това неизбежно обаждане още от момента, когато научих, че Метиъс е проникнал в базата с данни за починалите граждани. Да пазиш тайна от командир Джеймсън беше почти невъзможно. Очите ми се стрелнаха към брат ти, който стоеше на входа. „Да, командире“ — прошепнах.

„Добре — отвърна тя. — Кажи ми, когато си готов — ще изпратя отделни заповеди до останалите от патрула ти, за да бъдат на друго място по това време. Направи го бързо и безболезнено“.

Тогава ръката ми започна да трепери. Опитах да споря с командира, но гласът й стана още по-леден.

„Ако не го направиш, аз ще го свърша. Повярвай ми — ще съм по-груба и при тази ситуация никой няма да е щастлив. Разбрано?“