Героят

Когато той се препъна, неспособен да види накъде вървим, аз го метнах на гърба си. Навсякъде около нас търчаха хора.

Стигнах до стълбището… и там ни спряха войници на републиката. Един от тях издърпа Идън от гърба ми. Той крещеше и риташе към хората, които не можеше да види. Борех се, за да се освободя от войниците, но хватката им бе непоклатима и усещах как крайниците ми сякаш потъват в дълбока кал.

Нуждаем се от него — прошепна в ухото ми някакъв неразпознаваем глас. — Той може да спаси всички нас.

Изкрещях силно, но никой не ме чу. В далечината въздушните кораби на колониите се прицелиха в болницата. Стъклата навсякъде около нас се пръскаха. Усетих парещия огън. На пода лежеше хартиеното цвете на Идън — ръбовете му се бяха набръчкали от пламъците. Вече не виждах брат си.

Нямаше го. Беше мъртъв.

Блъскащо главоболие ме извади от съня ми. Войниците изчезнаха, сирената замлъкна, хаосът в болницата затихна сред тъмносинята светлина в спалнята ни. Опитах се да си поема дълбоко въздух и се огледах за Идън, но болката в главата се заби в задната част на черепа ми като шило за лед и аз подскочих, изпъшквайки. Сега вече си спомнях къде всъщност се намирах. Бях в апартамент за временно пребиваване, бях се върнал в Денвър на сутринта, след като се бях видял с Джун. На нощното шкафче стоеше обичайният радиопредавател — все още настроен на вълните, които вероятно използваха патриотите.

— Даниел? — Идън се размърда в леглото до мен. Усетих облекчение точно в разгара на страданията ми. Било е само кошмар. Както винаги. Само кошмар. — Добре ли си? — Отне ми около секунда, за да осъзная, че зората още не беше настъпила напълно — стаята все още изглеждаше мрачна и единственото, което различавах сред синкавата тъмнина на нощта, бе силуетът на брат ми.

Не отговорих веднага. Вместо това провесих крака от едната страна на леглото, заставайки с лице към него, и стиснах главата си с две ръце. Още един разтърсващ пристъп на болка завладя долната част на мозъка ми.

— Дай ми лекарството — измърморих на Идън.

— Да повикам ли Луси?

— Не. Недей да я будиш — отвърнах. Луси вече бе изкарала две безсънни нощи заради мен. — Лекарството.

Болката ме правеше по-груб от обикновено, но Идън скочи от леглото, преди да успея да се извиня. Веднага започна да търси, опипвайки за флакончето със зелени хапчета, което винаги стоеше на нощното шкафче между леглата ни. Сграбчи го и доста точно го насочи към мен.

— Благодаря. — Взех шишенцето от ръката му, изсипах три хапчета в дланта си и се опитах да ги погълна. Гърлото ми бе твърде сухо. Надигнах се от леглото и се заклатушках към кухнята.

Зад мен Идън още веднъж попита:

— Сигурен ли си, че си добре?

Но болката в главата ми бе толкова силна, че едва успях да го чуя. Дори едва можех да виждам.

Стигнах до кухненската мивка и развъртях крана, събрах малко вода в шепите си и я изпих заедно с лекарството. След това се свлякох на пода в тъмнината и се облегнах на студената метална врата на хладилника.

Всичко е наред. Главоболията ми бяха станали по-тежки през последната година, но лекарите ме уверяваха, че тези пристъпи няма да продължават повече от половин час. Естествено, те също така ми казаха, че ако някой от тези пристъпи ми се стори изключително тежък, трябва незабавно да отида в спешното отделение. Затова всеки път, когато получавах главоболие, се чудех дали карам един типичен ден… или последния в живота си.

Няколко минути по-късно Идън с препъване влезе в кухнята със своя крачкомер, а устройството бипкаше всеки път, когато се приближеше твърде много до някоя стена.

— Може би трябва да помолим Луси да се обади на лекарите — прошепна той.

Не зная защо, но гледката, която представляваше Идън, докато опипваше пътя си из кухнята, ме накара да изпадна в пристъп на тих, неконтролируем смях.

— Човече, виж ни — отвърнах. Смехът ми се превърна в кашлица. — Какъв екип сме само, нали?

Идън ме откри и постави неуверено ръка върху главата ми. Седна до мен с кръстосани крака и ми се усмихна горчиво.

— Хей, с твоя метален крак и половин мозък и моите остатъчни четири сетива двамата сме почти цял човек.

Изсмях се по-силно, но от това болката в главата ми още повече се засили.

— Кога стана толкова саркастичен? — побутнах го приятелски.

Седяхме мълчаливо прегърбени през следващия час, а главоболието не спираше и не спираше. Вече се гърчех от болка. Бялата ми риза бе подгизнала от пот, а по лицето ми се стичаха струйки от сълзи. Идън седеше до мен, стиснал в своите малки длани ръката ми.

— Опитай се да не мислиш за това — увещаваше ме шепнешком, присвивайки към мен бледорозовите си очи. Той бутна черните рамки на очилата си по-нагоре върху носа си. Припомних си откъслечни детайли от кошмара си, видения как ръката му се отскубва от моята. Звука от писъците му. Стиснах толкова силно ръката му, че той трепна. — Не забравяй да дишаш. Лекарите винаги казват, че дълбокото поемане на въздух помага, нали? Вдишай, издишай.