Героят

— Колониите разполагат ли с някакви доказателства, че ние сме причината за заразата? Или просто отправят празни обвинения?

— Именно. Ако те смятат, че ние ще…

Внезапно Дей проговори с лице обърнато към Андън.

— Стига сме се бавили — рече той. — Кажи ми защо съм тук?

— Не говореше високо, но от заплашителния му тон разговорът в стаята притихна.

Андън отвърна на погледа му с не по-малка сериозност. Той си пое дълбоко дъх.

— Дей, вярвам, че тази ситуация е вследствие на едно от биооръжията на баща ми и вирусът произлиза от кръвта на брат ти Идън.

Очите на Дей се стесниха.

— И?

Андън изглеждаше разколебан, дали да продължи.

— Има много причини, поради които не исках всичките ми сенатори да бъдат тук с нас. — Той се наведе напред, сниши глас и хвърли смирен поглед към Дей. — Не желая да слушам никой друг в този момент. Искам да чуя теб. Ти си сърцето на народа, Дей — винаги си бил. Отказал си се от всичко, което имаш, за да го защитаваш. — До мен Дей настръхна, но Андън продължи: — Страхувам се за народа. Притеснявам се за неговата сигурност, притеснявам се, че ще го предадем на врага, точно когато започнахме да сглобяваме мозайката. — Гласът му стана още по-тих.

— Трябва да взема някои трудни решения.

Дей повдигна вежди.

— Какви са тези решения?

— Колониите отчаяно искат лекарство. Те ще ни унищожат, за да го получат — ще унищожат всичко, за което двамата с теб ни е грижа. Единственият шанс да открием такова лекарство е да поставим Идън под временно…

Дей избута стола от масата и стана.

— Не — заяви той.

Гласът му бе равен и студен, но си спомнях достатъчно добре стария, разгорещен спор, който двамата водехме, и успях да разпозная гнева, скрит под спокойствието му. Без да изрече нищо повече, той се обърна и излезе.

Серж понечи да стане, без съмнение, за да се разкрещи на Дей за неговата груба постъпка, но Андън му хвърли предупредителен поглед и му даде знак да седне. След това се обърна към мен с поглед, който казваше: Говори с него. Моля те.

Наблюдавах отдалечаващата се фигура на Дей. Toil има пълното право да откаже, пълното право да ни мрази за това, което искаме от него. Но все пак се улових, че се надигам от стола си, отдръпнах се от банкетната маса и бързо се завтекох към него.

— Дей, почакай — извиках. Думите болезнено ми напомниха за последния път, когато бяхме заедно в една стая и се бяхме сбогували.

Отправихме се към малкия коридор, който водеше обратно към главната бална зала. Дей не се обърна, но, изглежда, забави крачка, в опит да ме остави да го догоня. Когато най-сетне го настигнах, си поех дълбоко дъх.

— Виж, знам, че…

Дей вдигна пръст до устните си, давайки ми знак да замълча, и ме хвана за ръката. Усетих топлата му кожа през плата на ръкавицата. Чувството, което изпитах, когато уви пръстите си около моите, бе толкова шокиращо след всичките тези месеци, че забравих останалата част от изречението си — всичко в него, докосването, близостта му, ме караше да се чувствам истинска.

— Да поговорим насаме — прошепна ми той.

Влязохме в една от вратите по коридора, затворихме я след себе си и врътнахме ключалката. Очите ми решително огледаха стаята (частна зала за вечери, с изключено осветление, една кръгла маса и дванадесет стола, покрити с бели покривки, и един висок сводест прозорец на задната стена, от който бликаше струи лунна светлина). Тук косата на Дей се превърна в някаква сребриста материя. Погледът му отново се спря върху мен.

Дали си въобразявах, или и той изглеждаше развълнуван колкото мен от краткия миг, в който се бяхме държали за ръце? Внезапно усетих стегнатия корсаж на роклята, въздуха, който обгръщаше раменете, и ключиците ми, тежестта на плата и бижутата в косата ми. Очите на Дей се спряха върху рубинената огърлица на шията ми. Подаръкът, който ми бе дал на раздяла. Бузите му леко поруменяха в тъмното.

— И така — рече той, — наистина ли това е причината да съм тук?

Въпреки гнева в гласа му прямите му думи прозвучаха като хладен, сладък бриз след всичките тези месеци на премерени политически приказки. Исках да го вдишам.

— Колониите отказват да приемат каквито и да е други условия — отвърнах. — Те са убедени, че разполагаме с лекарство срещу вируса, а единственият, който би могъл да носи в себе си това лекарство, е Идън. Републиката вече прави тестове, проверяват други предишни… експерименти… за да видят дали могат да открият нещо.

Дей се сви, скръсти ръце на гърдите си и ме изгледа навъсено.

— Вече правят тестове — измърмори на себе си той и втренчи поглед в осветения от луната прозорец. — Съжалявам, че не мога да посрещна с повече ентусиазъм тази идея — добави сухо той.

Затворих очи за миг.

— Нямаме много време — признах аз. — С всеки изминал ден, в който не доставяме лекарството, разгневяваме колониите още повече.

— И какво ще стане, ако не им дадем нищо?

— Знаеш какво ще се случи. Война.

Нотка на страх се появи в очите на Дей, но той все пак сви рамене.