Героят

Не можех да прикрия удоволствието от начина, по който Дей говореше за сенаторите.

— Ще разбереш, когато стигнем. И се въздържай да отправяш обиди. — Отместих поглед от него към тесния коридор, към който се бяхме запътили — приемна „Джаспър“, дискретно помещение встрани от главната бална зала.

— Това няма да ми хареса, нали? — измърмори Дей в ухото ми.

У мен се надигна чувство на вина.

— Най-вероятно не.

Настанихме се в усамотена банкетна стая (малка, правоъгълна маса от черешово дърво със седем места) и след малко вътре влязоха Серж и Мариана. Те застанаха от двете страни на запазения за Андън стол. Аз останах до Дей, както бе поискал Електорът. Двама сервитьори минаха покрай масата и поставиха пред всяко място изискани блюда със салата от свинско и пъпеш. Серж и Мариана вежливо си бъбреха, но нито Дей, нито аз обелвахме дума. От време на време скришом хвърлях поглед към него. Той гледаше неловко намръщен подредените пред него редици от вилици, лъжици и ножове и се опитваше да установи за какво служат, без да търси помощ. О, Дей. Не зная защо това стана причина в стомаха ми да нахлуе болезнено, объркано чувство или защо почувствах как нещо ме накара да усетя със сърцето си, че съм по-близо до него. Бях забравила как дългите му мигли улавяха светлината.

— Какво е това? — прошепна ми той и вдигна един от приборите.

— Нож за масло.

Дей го погледна намръщено и прокара пръст по тъпия, заоблен ръб.

— Това — измрънка той — не е нож.

До него Серж също бе забелязал колебанието му.

— Предполагам, че там, откъдето идвате, не сте свикнали да използвате вилици и ножове? — хладно го попита той.

Дей настръхна, но не се поколеба и за секунда. Сграбчи един по-голям нож за рязане, като нарочно разбърка внимателно подредените прибори пред себе си, и нехайно го размаха. Серж и Мариана се отдръпнаха от масата.

— Там, откъдето идвам, залагаме повече на ефективността — отвърна той. — Нож като този едновременно се използва като шиш за храна, за мазане на масло и за да прережем нечие гърло.

Естествено, Дей никога не бе прерязвал нечие гърло, но Серж не знаеше това. Той сбърчи презрително нос при отговора, но лицето му пребледня. Наложи ми се да се преструвам, че кашлям, за да не се изсмея на подигравателно-сериозното изражение на Дей. Думите му наистина звучаха заплашително за някой, който не го познаваше добре.

Забелязах също така и нещо, което бях пропуснала по-рано — Дей изглеждаше блед. Много по-блед, отколкото си го спомнях. Веселото ми настроение се изпари. Дали скорошното му боледуване не е било по-сериозно, отколкото първоначално предполагах?

Андън влезе в залата минута по-късно, ставайки причина за обичайната суматоха, когато всички се изправихме в негова чест, а той ни даде знак да заемем отново местата си. Придружаваха го четирима войници, единият от които затвори вратата зад Електора, и най-сетне останахме сами за нашата тайна вечеря.

— Дей — отправи поздрав Андън, след което направи пауза, за да кимне вежливо към него. Дей не изглеждаше доволен от оказаното му внимание, но успя да отвърне на жеста. — Радвам се отново да те видя, макар и при злощастни обстоятелства.

— Много злощастни — отвърна Дей.

Преместих се неловко на стола си и се опитах да си представя по-неприятен сценарий от настоящата уговорка за вечеря.

Андън не обърна внимание на недружелюбния отговор.

— Нека те запозная с настоящата ситуация. — Той остави вилицата си. — Договорът за примирие, по който работим заедно с колониите, се отлага към момента. Някакъв вирус силно е поразил градовете по южния боен фронт на колониите.

До мен Дей скръсти ръце и огледа присъстващите с подозрително изражение на лицето, но Андън продължи.

— Те вярват, че ние сме отговорни за вируса, и настояват да им изпратим лекарство, ако искаме да продължим мирните преговори.

Серж прочисти гърло и понечи да каже нещо, но Андън вдигна ръка, за да му даде знак да замълчи. След това продължи, като разкри всички детайли: как първоначално колониите бяха изпратили остро съобщение до републиката, в което настояваха за информация за вируса, който сеел безпорядък сред войската им, бързо бяха изтеглили заразените си войници и бяха изпратили своя ултиматум на генералите от бойния фронт, предупреждавайки за тежките последствия, ако незабавно не им предоставим лекарство.

Дей изслуша всичко, без да помръдне и без да обели дума. Едната му ръка беше стиснала ръба на масата толкова силно, че ставите на пръстите му бяха побелели. Зачудих се дали се досещаше накъде води това и как то бе свързано с него, но той просто изчака Андън да завърши.

Серж се облегна назад в стола си и се намръщи.

— Ако колониите искат да си играят игрички с нашето мирно предложение — рече подигравателно той, — то нека бъде така. Воювахме доста дълго… ще успеем да се справим още известно време.

— Не, не можем — намеси се Мариана. — Наистина ли смяташ, че Обединените нации ще приемат новината, че мирното споразумение се е провалило?