Гладният призрак

— Хотел „Виктория“ — отвърна Едмъндс. Мъжът обясни на шофьора на китайски, а той кимна и изръмжа. — Благодаря — зарадва се Джак.

— Няма нищо. Приятно прекарване в Хонконг.

Възрастният агент вдигна стъклото и се облегна в охладеното от климатика купе.

— Хамилтън е в Лондон — каза той.

— Точно така.

— Тогава защо ще провежда операция в Хонконг?

— Не ми каза, а и аз не попитах. Но ако искаш, може да му се обадиш.

— Да, ей сега. И какъв е планът?

— Според Хамилтън този тип Хауълс е ранен, стреляли са по него, така че полицията скоро ще го надуши.

— Какви ги говориш?! — Едмъндс започна да се ядосва. Не обичаше да започва операция без пълни указания, а още повече не му се нравеше фактът, че трябва да получи информацията от този тъпанар Файнбърг. Хамилтън поне можеше да се опита да се свърже с него. Все пак беше с по-висок чин.

— Както казах, щяхме да седнем и да поговорим по този въпрос, когато стигнем в хотел „Виктория“. Слушай, Джак, не се притеснявай. Това ще е нищо работа.

— Не разбрах защо полицията е стреляла по него.

— Не е полицията. Бил е нападнат в хотелската стая. Хамилтън каза, че е убил един наш агент и затова трябва да изравним резултата, но без да обиждаме братовчедите. Тук все още е британска територия, макар че има повече от нашите, отколкото от техните.

— Значи е за отмъщение?

— Точно така. Хауълс е чукнал един от нашите, а ние ще чукнем него.

— Но Хауълс е англичанин. Нещо не ми харесва в тази работа.

— Англичаните са го натирили. Нали прочете папката? Той е пълна откачалка и само създава проблеми. Приеми го, все едно е болест, а ние сме лекарството.

— Гледал си много филми със Силвестър Сталоун.

— Слай е моят герой — ухили се като дете Файнбърг.

„Истински кошмар“ — помисли си мрачно Едмъндс.

— Слушай — продължи по-младият, — местната полиция търси Хауълс. Щом го открият, ние ще го утрепем. Няма начин да напусне Хонконг, а тук не е много лесно за един бял да се скрие. Особено ранен с куршум. Но аз мисля, че ние можем малко да ускорим нещата.

— Как?

— Той е ранен и се намира на непозната територия. Не може да отиде в болница, следователно му трябва някой да го скрие. Доколкото знае Хамилтън, Хауълс работи сам и няма приятели тук.

— „Cherchez la femme?“

— Очевидно е, нали? Трябва да намерим момичето и ще го открием.

Едмъндс кимна.

— Значи ще проверим баровете и нощните клубове. Те едва ли са повече от няколко хиляди.

Файнбърг размаха пръст:

— Хонконг се е променил от времето на виетнамската война. Има купища барове за китайци, но ние няма да ходим там. Хауълс най-вероятно е отишъл в някое от заведенията за туристи във Ванчай или в Цим Ша Цуй. Те са най-много петдесетина. Ще ги проверим за една нощ. Просто ще покажем снимката му, сякаш търсим стар приятел. Може да извадим късмет. И дори да не успеем, най-накрая полицията ще го намери. И в двата случая той минава в историята.

Младежът облиза устни, сякаш тази перспектива го радваше. Джак го наблюдаваше и се чудеше кой всъщност е психопатът: Джеф Хауълс или Рик Файнбърг.

Еми се събуди цялата схваната. В малкото апартаментче имаше само едно легло, а на него лежеше гуейлото. Нямаше нищо против да сподели постелята с него, но не искаше да рискува и да го нарани. Прибра се малко след четири сутринта, а Хауълс беше заспал дълбоко и дори хъркаше. Тя го целуна по тила, остави чаша прясна вода на нощното шкафче и заспа, свита на малкия диван в хола, покрита с вълнено одеяло.

Обикновено спеше до късно следобед, но доктор Ву беше казал, че ще мине около обяд, така че тя нави малкия будилник за единадесет. Направи си жасминов чай и седна с него на дивана, замислена за изминалата нощ. Беше имала късмет. Един бизнесмен от Сидни я хареса и седя с нея почти три часа, като й купуваше чаша след чаша, като се опитваше да вмъкне ръката си към задника й. След първите две чаши Еми го заведе в едно от сепаретата, където осветлението беше по-слабо, а питиетата по-скъпи. Там му позволи да я целува, да гали гърдите й през роклята, а тя галеше бедрото му и вместо за двадесет минути, изпиваше чашите си за дванадесет. Австралиецът миришеше на застояла пот, тютюн и уиски, от което й се повдигаше, но Еми му се усмихваше и се смееше на глас на тъпите му вицове, а сметката растеше.

Около полунощ той беше започнал да я моли да отидат в хотелската му стая, но тя хитро се измъкна. Австралиецът предложи да плати таксата за нея, но тя отказа, след което той беше готов да даде два пъти повече пари. Не че не излизаше с клиенти, правеше го поне два пъти месечно, за да увеличи дохода си, но този не й харесваше, а Еми си подбираше мъжете, с които лягаше. Може би като остарееше, нямаше да подбира толкова и ще използва всяка възможност, но сега беше достатъчно млада и красива, за да иска висока цена, и макар да позволяваше на вонящите варвари да я опипват, по-скоро би умряла, вместо да разтвори крака за тях.