Гладният призрак

Човек би могъл да научи много за една страна от организацията на такситата. Или поне така си мислеше Едмъндс, докато излизаше с Файнбърг през модерните врати на летището към паркинга за таксита. В развитите страни само глупак би платил за такси, за да се придвижи от „Гетуик“ до Лондон или от „Нарита“ до Токио. Щеше да му излезе сума ти пари, а и с влакчето беше много по-бързо. Ако пристигнеш в някоя забравена от Бога страна на третия свят като Индонезия, тогава шофьорите те нападат като чакали, дърпат те и се блъскат в опитите си да те закарат до своята кола. В Тайланд бяха малко по-възпитани, но такситата пред летището са таратайки, а апаратите им за таксуване, даже и да ги има, не работеха, така че трябваше да се пазариш за цената, преди да се качиш. И все пак бяха евтини. На Кай Так такситата чакаха търпеливо на опашка, апаратите им работеха, а цените все пак бяха търпими. Според теорията на Джак Едмъндс за нивото на развитие според таксиметровите услуги, колкото е по-бедна страната, толкова по-евтина и по-неефективна е системата за обслужване. Колкото по-богата е страната, толкова по-добро е обслужването на такситата, докато стандартът на живот на шофьорите достигне онова равнище, когато цената за такси става невъзможна за повечето хора. Лондон вървеше нататък. Последния път, когато беше там, едва му признаха разходите. От счетоводството се подиграваха, че е трябвало само да наеме такси, а не да го купува.

— За какво мислиш? — попита Файнбърг, когато се наредиха на опашката.

— За такситата.

— Да, гадна работа. Такситата и смъртта са единствените неща, които са сигурни в живота. Кой го беше казал?

— Ти, Рик.

— Не бе, от кого беше цитатът?

Едмъндс знаеше за какво го пита, но не му се говореше и затова само сви рамене и смени темата.

— Къде си резервирал стаи?

Пред тях имаше около десетина човека. Бизнесмени в тъмни костюми с чанти и лек багаж, германско семейство, изпотено от горещината, двама сикхи с тюрбани. Джак беше облечен спортно, с кремави памучни панталони, черна риза и кафяви кожени мокасини, които купи почти без пари в Банкок. Файнбърг носеше светлосин летен спортен костюм, маратонки „Найк“ и тъмни очила. Едмъндс знаеше, че на младия агент най-много от всичко му се иска да се спусне тук с парашут от 3000 метра височина, захапал готов за стрелба автомат, но засега трябваше да се задоволи само с очилата си. Господи, откъде го беше изкопало ЦРУ? Сигурно се беше влял с вълната по време на Рейгън, която върна част от славата на разузнаването, изгубена по времето на Никсън. Заедно с това обаче тя позволи в управлението да постъпят доста хора, на които мястото им беше в големите болници с решетки на прозорците, където пациентите се разхождат с ризи с дълги до коленете ръкави.

— В хотел „Виктория“ на острова.

— Евтино ли ще я караме?

— Ние не сме тук официално — тихо отвърна Файнбърг.

— Какво искаш да кажеш с това, че не сме официално? — попита Едмъндс, макар че съзнаваше, че тук не му беше мястото за подобен разговор.

— Не се паникьосвай, за бога! Като ти казвам, че не е официално, значи че просто трябва да се държим настрани от местното бюро. Те не бива да знаят, че сме тук. Никой не бива дори да заподозре подобно нещо. Влизаме и излизаме, без някой да разбере, че изобщо сме идвали.

— Но нали е от Фирмата?

— Разбира се, че е от Фирмата. Да не мислиш, че ще те помъкна на своя глава, без да ти кажа?

„Нищо чудно — реши Едмъндс. — Точно това би направил, дявол да го вземе.“

— И?

— Това представление го ръководи Грег Хамилтън. Щях да ти кажа, когато стигнем в хотела.

— Щеше да е по-добре да ми го беше казал, преди да дойдем тук.

— Стига, Джак. Хамилтън ми се обади, защото не можеше да се свърже с теб. Това е. Аз вдигнах телефона и получих задачата. Просто ти предавам информацията. Това е.

Дойде техният ред на опашката и се насочиха към таксито. Всеки от тях носеше по една пътна чанта. Тази на Едмъндс беше сгъваема за костюми, а на Файнбърг яркосиня за през рамо. Седнаха с тях на задната седалка, вместо да ги сложат в багажника. И двамата пътуваха с малко вещи. Както Файнбърг каза, влизат и излизат, преди някой да е разбрал, че са идвали. Никой, с изключение на Грег Хамилтън. По-младият агент каза на шофьора адреса, но той като че не разбра.

— Ъ? — изхъмка китаецът и присви очи.

— Хотел „Виктория“ — бавно повтори Файнбърг. — На остров Хонконг.

Шофьорът поклати глава.

— Аз не знае. Аз не знае.

— О, мамка му! — възкликна Рик. — Какво да правим сега?

— Можеш да го затриеш — предложи хладно Едмъндс.

Файнбърг плесна по облегалката на шофьора.

— Хотел „Виктория“ — повтори той. — Хотел „Виктория“.

Джак смъкна прозорчето си и повика един добре облечен китайски бизнесмен, на около четиридесет години, с очила и чанта от крокодилска кожа.

— Извинете, имаме малък проблем с шофьора. Бихте ли ни помогнали?

Мъжът се усмихна, приближи се и наведе глава към него.

— Разбира се — каза той със западняшки акцент. — Къде искате да отидете, приятели?