Гладният призрак

И Файнбърг беше професионалист. В очите му грееше маниакален блясък, който Джак беше наблюдавал твърде често във войниците от специалните части, когато се криеха из джунглите, убиваха, измъчваха и служеха на родината си. По онова време вярваше в това, което правеха. Дори и сред кръвта, мъката и лайната той знаеше, че действа за правдата, служи на Господ, родината и президента по най-добрия начин. Забелязваше отнесения поглед в очите на войниците, които си тръгваха, видели твърде много смърт, изгубили прекалено много приятели. Млади мъже, които никога вече нямаше да бъдат същите. Беше виждал този поглед и го разбираше, но не разбираше как човек като Файнбърг, който сигурно още е ходил с къси панталонки, когато последният хеликоптер беше излетял от покрива на американското посолство в Сайгон, можеше да има същата студена ярост в очите си. Вероятно в един момент от живота си той просто е престанал да се интересува какво и защо прави. Рик никога нямаше да съжалява за някоя своя постъпка, да го гризе съвестта или да му е мъчно. Нямаше да изпита никакви чувства. Едмъндс донякъде му завиждаше, но не заради отнесения поглед и желанието за битки, а за спокойствието, с което бе успял да приеме работата си.

Може би с възрастта щеше да се промени. Като него. Не беше получил просветление, нищо подобно на изживяването, описано от документалистите при някои дългогодишни затворници. Не се събуждаше с писък посред нощ, нито пък подскачаше при всеки шум. Просто го беше обхванала дълбока скръб, задушаваща мъка заради онова, което беше вършил в миналото, и сега тя вгорчаваше и най-щастливите му мигове. То беше като тумор и растеше с годините. А сега се готвеше да го пръсне и да излезе навън, така че всеки да види какво е крил в душата си през всичките тези години.

— Добре ли си? — попита Рик.

По-възрастният кимна:

— Да, просто съм малко изморен.

Файнбърг се ухили.

— Трябваше да останеш снощи до края.

Едмъндс се усмихна насила.

— Успя ли накрая да я свалиш?

— Коя?

— Танцьорката. Момичето с конската опашка.

— Не, по дяволите. Тя си тръгна малко преди да затворят бара. Избяга навън и скочи зад някакъв мотоциклетист. Приятелят й, предполагам. Или по-скоро сводникът. Копеле. Не, хванах си две много млади. Господи, сигурно бяха под петнадесет. Почти нямаха косми по тялото, ако разбираш за какво ти говоря. Цяла нощ не съм спал. Жестоко.

Файнбърг обичаше да използва такива думи, които научаваше от книги или филми за виетнамската война. „В много отношения е жалко, че не е имал възможността да служи в началото на шестдесетте — помисли си Джак. — Тогава може би нямаше да използва жаргона с такова удоволствие.“

Двамата мъже седяха в почти празното отделение за бизнес класата на самолета, две стюардеси в дълги червени рокли се готвеха да сервират закуската. Едмъндс си взе само кафе и пресни плодове, но по-младият хапна от всичко: бъркани яйца, бекон, гъби и домати, както и три хлебчета, дебело намазани с масло. Джак обели един банан и неохотно започна да дъвче, нямаше апетит.

Папката лежеше на поставката пред него. Затворена. Беше със същия зелен цвят като униформите в джунглата, носени през нощта, при секретните операции, която никога нямаше да влязат в учебниците по история. Едмъндс беше убивал мъже, жени и деца в името на дълга, обикновено с нож или с голи ръце, често нощем и винаги с цел да тероризира врага. Тогава беше само на двадесет и пет години, не много по-млад от Файнбърг сега. А в частта беше един от най-старите. Изпращаха ги в джунглата, където виетнамците от Севера почиваха между битките, или навътре по тесните пътеки, изолирани от околния свят с дни, в очакване на патрулите на Виетконг. После убиваха. А когато свършеха с убийствата, обезобразяваха труповете, за да служат като предупреждение за останалите. Не, не като предупреждение. Нямаше за какво да предупреждават. Трябваше да служат за урок: така ще стане и с вас, ако ви хванем, затова стойте настрана. Колеха деца, кастрираха мъже и разпаряха коремите на жени с ловните си ножове. На няколко пъти бяха спуснати в нападнати от виетконгците приятелски настроени села, за да обезобразят телата на жертвите. Мъртви, но още топли и кървящи. После пак така бързо бяха изтегляни, преди армията да изпрати хора от журналистически корпус, за да им покаже срещу кого и против какво всъщност се бият.