Гладният призрак

Той поклати глава.

— Не тази вечер, благодаря.

— Не е скъпо — настоя тя.

— Не — повтори Хауълс и им обърна гръб. Те си заговориха на китайски, хвърлиха му по един мръсен поглед и се отдалечиха. Той отпиваше от чашата си и оглеждаше танцьорките. Едната беше ниска, с дълга черна коса и малко чипо носле. Другата изглеждаше по-висока, косата й беше разрошена, а фигурата по-женствена. И двете бяха с по-тъмна кожа от бабите, които преди малко се опитваха да го изнудват. Движеха се синхронно, свикнали с танца, размахваха крака и тресяха рамене. Явно го бяха правили много пъти и нямаше нужда да се гледат, за да се движат еднакво. Други четири момичета със същия цвят на кожата като на танцьорките седяха в задната част на бара и дъвчеха фъстъци. Бяха облекли тениски върху банските си и разговаряха на някакъв мелодичен като птича песен език. Вероятно филипински.

В бара имаше около дузина посетители. Всички бяха мъже. Трима пиеха с компаньонки и в чашите заедно с белите касови бележки се виждаха и сини талончета. Единият, оплешивяващ мъж с очила, с измъчен вид на съпруг, отървал се от жена си за няколко часа, получаваше доста сериозно обслужване от четири от старите чанти. Две бяха седнали срещу него, а другите от двете му страни и всички пиеха шампанско, а в чашата имаше цял сноп сини талони. Смееха се на всяка негова дума, а жените от двете му страни последователно масажираха врата му.

Танцьорките свършиха номера си и слязоха от сцената, а други две заеха местата им. Онази с чипия нос се изтри със син пешкир и нахлузи оранжева тениска. Седна на стола срещу висок грозен мъж със сресана назад черна коса и тънки мустаци. Бабата донесе питие за компаньонката и го остави пред момичето, без дори да поиска разрешението на мъжа. Явно той беше постоянен посетител. Може би влюбен.

Хауълс обхвана чашата си с длани и приведе леко глава, но очите му не изпускаха нищо. От тавана висяха телевизионни екрани, Оливия Нютън-Джон дрезгаво пееше нещо съвсем различно от музиката, на която танцуваха момичетата, двамата високи и здрави китайци, застанали до тоалетната, явно готови да се намесят, ако възникнеше проблем, малката филипинка в рокля с голи рамене, чиито големи очи се обръщаха към вратата при всяко нейно отваряне, чантите на пода зад бара, в тях сигурно бяха дрехите за прибиране у дома на момичетата.

Танцьорките бяха опрели гърбове, въртяха задници в унисон и се смееха весело. Оливия Нютън-Джон подтичваше по екрана в анцуг, с бяла лента на челото. От стаята, която, изглежда, служеше за почивка на персонала, излезе момиче. Тя беше по-високичка, очите й изглеждаха големи и кръгли, по-скоро европейски, отколкото азиатски. Беше облечена в чиста бяла блуза с дантелена яка и дълги ръкави, черна вратовръзка и дълга до пода черна пола.

Погледът й обходи бара професионално и тя се усмихна на Хауълс. Зъбите като че бяха прекалено много за устата й, повдигаха устните нагоре като на кон, готвещ се да цвили, и блеснаха като надгробни камъни от слонова кост под мигащите светлини над дансинга. Той вдигна вежди и чашата си към нея в шеговит тост. Момичето се засмя, устните й се изпънаха още по-нагоре, показаха още зъби и тя вдигна нежната си длан, за да ги прикрие. Хауълс си помисли, че е трябвало да я заведат на зъболекар още като малка, но може би родителите просто не са обърнали внимание на дефекта. Пък и сигурно не им е пукало.

Тя се приближи и застана до него.

— Здрасти. Как се казваш? — Белите й зъби блеснаха.

— Том — повтори той първоначалното си хрумване.

Момичето подаде ръка и той я пое. Беше хладна и суха.

— Аз съм Еми.

— Радвам се да се запознаем, Еми — отговори той. — Мога ли да ти предложа питие?

Тя сякаш се изненада от предложението. Хауълс реши, че сигурно се преструва. Може би смяташе, че трябва да положи повече труд, за да получи почерпка. Отдалечи се, за да си вземе питието и синьото талонче, което постави в чашата с касовата бележка на Хауълс. После чукна чашата си в неговата:

— Благодаря.

— Няма защо. Откога си в Хонконг? — попита той.

Тя го изгледа объркано.

— Родена съм тук. — Въпросът му я накара да вдигне учудено вежда.

— Къде живееш?

— В Цим Ша Цуй.

Хауълс продължи да я гледа сериозно.

— Какво работиш?

Сега тя наистина се обърка и прехапа долната си устна. Не отговори нищо.

— Ти ще ми купиш ли питие? — попита я Хауълс и тя веднага разбра шегата.

— Ти се шегуваш — бутна го по рамото тя. — Правиш се на компаньонка. Ти много лош човек. — Беше по-скоро привлекателна, отколкото красива. Носът й беше леко сплескан, устните не много плътни, но очите й блестяха шеговито, а кожата изглеждаше гладка. Би могла да бъде между двадесет и пет и тридесет и пет годишна, което я поставяше в различно поколение от останалите баби в бара.

— В Хонконг ли работиш? — попита Еми.

Хауълс кимна.

— Търговец — каза той.

— И какво продаваш?

„Смърт“ — помисли си той. Тя го гледаше изпитателно.