Гладният призрак

Явно това беше единственият път, по който можеше да се влезе в комплекса. А дори и да влезеше вътре, едва ли щеше да се справи със задачата. Това не беше филм с Джеймс Бонд, където един човек, независимо колко добре е въоръжен, превзема цяла крепост. Мисълта да се спусне с парашут от 7000 метра го накара да се усмихне, спомни си за службата като десантчик. Но дори и тогава не би го сторил без екип от поне още четирима, въоръжени с гранати и автомати „Узи“, както и всичко друго, което можеше да си позволи да носи по време на скока. Не, в дома си Нгъ беше неуязвим. Хауълс подкара обратно към Каулун замислен дълбоко, като си подсвиркваше тихо през стиснати зъби.

„Горещи клюки“ се тресеше. Беше един от любимите барове на Дуган и тук се събираха много от неженените ченгета. Гуейло4 и китайци. Бар, където можеш да си сигурен, че ще си намериш момиче и няма да хванеш нещо заразно. Храната не беше лоша, музиката гърмеше, а напитките бяха достатъчно скъпи, за да държат боклуците отвън. Заведението беше на два етажа на булевард „Кантон“. Барът и ресторантът се намираха на втория етаж, а дискотеката долу. Дуган беше горе и се наслаждаваше на бирата, преди да се гмурне в пазара на плътта.

Беше на едва ли не най-дългия бар от полирано черно дърво в Каулун, край който можеха да се сместят трийсетина души, без да изглежда претъпкано. А зад плота на интервали от по три метра на стената висяха телевизионни екрани, които показваха един и същ музикален клип. В другия край на бара, където барманите смесваха скъпите си коктейли, бяха поставени група маси с розови покривки, пак така заобиколени с телевизионни екрани. Където и да застанеше, можеше да види някой от екраните, без да върти глава.

Той беше излязъл от кабинета си рано и дойде тук сам, но скоро намери приятели — трима служители от отдела за борба с организираната престъпност, които също участваха в полицейския отбор по ръгби. Те започнаха да го закачат за работата и го попитаха кога следващата му жертва ще си вземе еднопосочен билет за Тайван. Дуган беше свикнал със закачките, също както свикна заподозрените му да изчезват от Хонконг в мига, когато момчетата от отдела за стопански престъпления са почти готови да ги арестуват.

— На вас ви е добре, копелета — отвърна той и размаха чашата си. — Можете да ги хванете с оръжие в ръка или с пълен с наркотици джоб. Или да разбиете вратата на някой бардак и да ги спипате с малолетни.

— Де да беше толкова лесно — изсмя се Колин Бър, едър мъж, чиито рамена сякаш бяха направени специално за разбиване на врати.

— Отречи го де — настоя Дуган. — Отречи го, ако можеш.

— И вие, чиновниците, трябва да опитате някой път — обади се Ник Холт, висок шотландец с хитлеровски мустачки, който работеше в Хонконг едва от три години.

— Да, хвани се за истинска полицейска работа някой път — добави Джеф Белами, най-старият от групата, който също като Дуган вече беше започнал да губи част от косата си. За разлика от него той се беше отказал да прикрива плешивостта си и ходеше с късо подстригана коса, оформена като полумесец около темето.

— Истинска полицейска работа ли? — изсумтя Дуган. — Не ме карайте да се смея. Кога за последен път сте хванали някой от Главите на драконите? Кажете ми едно име.

— Чен Ю Чен — обади се Холт. — Влезе в затвора за седем години.

— Копеле — заключи Дуган. — Добре де, кажете ми пет имена. Хайде, кажете поне три.

— О, я се разкарай.

— Разбирате какво искам да кажа. Да, отчетът ви за арести изглежда по-добре от нашия, но почти всичките престъпници са дребни риби. Обикновени пешки. А ние гоним едрите риби. Истинските престъпници, онези, които крадат милиарди.

— Да, ама колко от тях хващате, а? — изсумтя Бър и надигна чашата.

— За да съберем доказателства за пред съда, ни трябва време — отвърна Дуган. Млъкна и се загледа в Патси Кенсит, която подскачаше по един от екраните зад бара. Беше великолепна. Съзнаваше, че спори само защото другите всъщност са прави. Често пъти бяха нужни месеци мъчително разследване, по-близко до обикновеното счетоводство, отколкото до полицейска работа, за да се образува дело. А докато съберяха достатъчно доказателства, заподозреният имаше достатъчно време и пари, за да си купи измъкването. Беше неприятно. Ужасно неприятно.

Откъсна поглед от екрана и огледа хората, които се хранеха в ресторанта. Изведнъж усети нечий поглед върху себе си. Дребна китайка с красиви очи. Тя седеше на масата с други две момичета, беше облечена в черна рокля, която блестеше като косата й. Изглеждаше дребна даже за китайка, но очите й бяха опитни и предизвикателни. Очи на жена, тяло на младо момиче. Тя се усмихна на Дуган и направо го изкара от равновесие. Той отклони поглед засрамен, сякаш хванат да наднича през прозорчето в женска съблекалня.

— Ще слизаме ли долу? — попита приятелите си.