Гладният призрак

Слезе от метрото, взе ескалатора към изхода на станция Ванчай, а мисълта за тази несправедливост не го оставяше. Горещият въздух го изненада както винаги, когато напускаше климатизираната метростанция и излизаше под яркото слънце. Докато стигне до службата си, вече се беше изпотил. Тръшна се на стола, изгледа намръщено купчината светлозелени папки върху бюрото и въздъхна тежко. Първо трябваше да си вземе кафе. Излезе в коридора. Шефът му, тъпият главен инспектор Кристофър Томкинс, за приятелите само „главен инспектор“, стоеше до машината и мрачно си взимаше пълната чаша.

— Защо, по дяволите, тази машина винаги пълни чак до ръба? — попита го той кисело.

Дуган пусна две монети по долар в процепа и натисна бутона, на който пишеше „черно кафе със захар“. Машината повърна тъмнокафява течност в пластмасовата чашка и спря, щом тя се напълни на около сантиметър и половина от ръба.

— Теб те харесва — ревниво отбеляза Томкинс.

Дуган се върна с кафето при затрупаното си бюро и отново се стовари на стола, който се заклати опасно. Сигурно пак се беше откачило някое от колелата. Поне веднъж седмично му се налагаше да обръща стола и да затяга с отвертка петте колелца колкото може по-здраво. Но въпреки това те пак се разхлабваха. Понякога си мислеше, че може би Томкинс се промъква нощем и разхлабва болтчетата. Вдигна поглед и с изненада откри, че Томкинс го бе последвал в стаята. Сигурно беше намислил нещо. Дуган го изгледа с очакване.

— Компютърното дело — каза шефът му.

— Върви добре — отвърна той. — Мислех да посетя няколко от магазините за компютри в Цим Ша Цуй, да поразтърся няколко клетки, за да видя какво ще изпадне.

— Всъщност, Пат, обадиха ми се от отдела за борба с организираната престъпност. Искат да им изпратим досието.

— Какво?! — подскочи Дуган. — Откъде, по дяволите, са разбрали за него? — От изражението на Томкинс стана ясно, че той им беше казал. Патрик поклати глава. Нямаше думи. Голямото му дело. Шансът му да бъде забелязан.

— Хайде, Пат, и без това имаш много работа. Трябва да си доволен, че са готови да помогнат.

— Да помогнат ли? — попита Дуган. — Да не би да казваш, че ще ми позволят да работя по случая заедно с тях?

Томкинс изглеждаше притеснен от надеждата в гласа му.

— Не — отговори той. — Те ще го вземат, но може би ще пожелаят да говорят с теб по случая.

— Не е честно! — възкликна Пат.

— Животът не е честен, Дуган. Не ставай глупак. Имаш си купища дела. — Той кимна към папките върху бюрото му.

— Това обаче е различно. Голямо.

— Но е свързано с триадите.

— Знам, че е свързано с триадите. Затова искам да работя по него.

— Виж, Дуган, нали точно затова е отделът за борба с организираната престъпност.

— Сума хора от отдела по стопански престъпления работят по случаи, където са замесени триади. Добре го знаеш.

— Да, обаче те нямат роднини, ръководещи една от най-големите триади в Хонконг. Нали така? — извика Томкинс, загубил търпение.

— Значи затова, а? Заради зет ми?

— Нищо не мога да направя, Пат. Така ми наредиха отгоре. Ти трябва да бъдеш държан настрани от това дело.

— Господи! Та той просто е женен за сестра ми — избухна Дуган. — Да не би аз да спя с него? Какво си мислят, че правя? Че обсъждам работата си с всеки срещнат? Така ли мислят?

— Не се пали, Пат. Не можеш да пикаеш срещу вятъра. — Вдигна ръка да се предпази, защото Дуган го замери с една от папките. Томкинс я хвана и отвори уста да каже нещо, но подчиненият му махна с ръка.

— Забрави. Все едно не сме говорили.

Хауълс се настани в „Холидей Ин Харбър Вю“. Хотелът се намираше на около десет минути с кола по единственото шосе откъм летището Кай Так, близо до оживените търговски безистени в Цим Ша Цуй. Стаята беше модерна и удобна, със светли мебели от тиково дърво и картина със златен паун на стената.

Все още беше доста рано вечерта и той се излегна на леглото, кръстоса крака и бавно препрочиташе за кой ли път трите листа, в които бяха животът и смъртта на Саймън Нгъ. Китайско име Нгъ Чаохуан, но за приятелите и служителите си — Саймън Нгъ. Саймън Нгъ беше Лун Тао — Глава на дракон — контролираше престъпна империя, която се занимаваше основно с проституция и наркотици и печелеше милиони долари годишно. Живееше със семейството си в строго охраняван комплекс в Новите територии, заобиколен плътно от верни на триадата бойци. И сега трябваше да умре. Двете черно-бели снимки лежаха до него на леглото. На тях се виждаше красив китаец на около четиридесет години с гладка кожа и малка трапчинка в средата на брадата. Лицето му беше квадратно, ниско подстриганата коса стърчеше нагоре, но беше добре оформена около ушите. Тънките му устни като че ли не можеха да се усмихват. Саймън Нгъ гледаше строго. И ако можеше да се вярва на бележките на Грей, той наистина беше строг.