Гладният призрак

Ръководителят на триадата беше женен за англичанка на име Джил и имаше дъщеря на осем години, наречена Софи. Двама братя, единият в Сан Франциско, а другият във Ванкувър, и сестра, омъжена за китайски банкер, която също живееше в Хонконг. Бащата се оттеглил в голяма резиденция на Върха, където прекарвал времето си в полиране на колекцията от нефрит. Беше предал властта над организацията на Саймън Нгъ.

Хауълс позвъни на рецепцията и попита дали може да си наеме кола чрез хотела. Момичето го увери, че няма да има никакви проблеми и хотелът щял да му предостави карта на пътищата, тя дори щяла да му я изпрати веднага.

Той пътува със собствения си паспорт, но в хотела се регистрира с името на Доналдсън. Беше взел паспорта му със себе си заедно с кредитните карти и очилата за по-голяма сигурност. Не приличаше много на човека, заровен в градината на вилата му в Бали, но пък и снимката в паспорта не му приличаше особено, а с очилата едва ли можеше да се открие голяма разлика.

Картата пристигна и той се зае да я разучи внимателно. След няколко минути администраторката позвъни и каза, че колата го чака. Беше синя мазда, почти нова, с боров ароматизатор на таблото. Агентът, който я бе докарал до хотела, беше оставил климатика включен, така че вътре бе приятно прохладно. Хауълс остави картата на съседната седалка и се насочи заедно със следобедния трафик навътре към Каулун. Колата беше автоматик, с дясно кормило, а движението беше вляво, така че в началото му беше малко трудно. Беше прекарал на Бали доста време и свикна да кара вдясно. Колите и микробусите се движеха плътно един зад друг, през първия километър минаха покрай туристически магазини, претъпкани с фотоапарати, електроуреди и облекла. Хонконг изглеждаше богат град, без явната бедност, която биеше на очи в Индонезия, там тротоарите бяха пълни с просяци и мръсно облечени деца, а улиците гъмжаха от мотоциклети. В Хонконг имаше малко велосипеди, всички коли изглеждаха нови, а тълпите по тротоарите бяха добре облечени и оживени. Сградите изглеждаха чисти и нови като колите, издигаха се модерни блокове от стъкло, метал и мрамор. Хауълс излезе от Цим Ша Цуй, мина през индустриалните райони на Каулун и покрай високите тридесететажни небостъргачи на жилищните блокове. Погледна картата на няколко пъти, но само за справка. Чувството му за ориентация си беше все така добро, а и обучението си казваше думата. Остави застроените райони зад себе си и скоро караше през полята, които му напомняха за Брейкън Бийкънс със закръглените хълмове и огънатите от вятъра дървета.

От хотела до дома на Нгъ имаше час път. Къщата се издигаше самотно на склона на един хълм с изглед към Южнокитайско море. Сградата беше на един етаж, с формата на буквата „Н“. Двете по-дълги крила се свързваха с напречното, където се намираше главният вход. От всички страни къщата беше заобиколена от добре поддържана ливада, оградена с триметрова стена. Точно както пишеше в писмото на Грей. Хауълс подаде глава от прозореца на маздата, но от главния път можеше да види само триметровата стена. Едно отклонение свързваше шосето с комплекса. Пътят се извиваше по гористия хълм до голям двоен железен портал. Най-близките къщи бяха на повече от петстотин метра и представляваха триетажни сгради с червени покриви, които изглеждаха като пренесени от някой испански крайбрежен град. Но към тях водеше отделен път. Нагоре имаше само една асфалтирана алея и изглежда, от мястото, където се намираше сега, нямаше начин да стигне до върха на хълма, за да погледне отгоре към къщата на Нгъ. Вероятно би могъл да се изкачи пеша, но ако го хванеха, трябваше да дава обяснения.

Той подкара колата встрани от главния път нагоре към къщата, но не беше изминал и стотина метра, когато беше принуден да спре пред бариера в червено и бяло. От нея висеше голям знак с надпис на китайски и не беше необходимо да е лингвист, за да разбере, че означава „Стоп“, „Частна собственост“ или пък „Ако минеш, ще ти откъснем топките“. Изключи двигателя, но още преди да успее да отвори вратата, от дървената будка встрани излезе един мъж, пъхнал ръка вътре в кафявото кожено яке. Ръката не се показа навън, а остана, вероятно до скрития кобур, сякаш чеше подмишницата. Хауълс свали прозореца и се усмихна широко.

— Опитвам се да стигна до Сай Кун — каза той на пазача. Мъжът беше на около петдесет години, но здравеняк. Той поклати глава.

— Не е този път — каза той и посочи бариерата. — Частна собственост. — Извади ръката изпод якето си, уверен, че разговаря с тъп турист, който просто се е заблудил. Постави двете си длани върху вратата на колата и се приведе напред, като му се усмихна с пожълтелите си зъби. — Трябва да се върнеш назад.

— Както кажеш, слънчице — отвърна Хауълс, забелязал, че втори пазач е излязъл откъм дърветата зад него и е застанал малко встрани от задния калник на колата. Охраната беше добра и той изобщо не се съмняваше, че в гората има още хора. Обърна маздата и се насочи да заобиколи хълма.