Гладният призрак

Дуган въздъхна и почувства как последователно го залива вълна от яд и объркване. Делото за компютрите беше първото, което губи заради Нгъ, но явно нямаше да е последно. А сега му стана безпощадно ясно, че никога нямаше да му разрешат да се премести от „Стопански престъпления“. Белами смутено отклони поглед.

— Мамка му! — извика Дуган и се усмихна насила. — Дай да черпя по още едно и да си ходя да спя.

Обърна се към бара и тя беше там. Малка и сладка, вдигнала очи към него със закачлива усмивка. Дали го беше чула? Силно се надяваше да не е. Усмихна й се.

— Здрасти — каза той. — Видях те горе, нали?

Тя кимна.

— И аз те видях. Светът е малък — засмя се тя.

„Красива уста“ — помисли Дуган.

— Може ли да ти предложа нещо за пиене? — попита той на кантонски и се зарадва от изненадата, изписала се на лицето й.

— Искам нещо безалкохолно. Голямо и студено — отвърна бързо на кантонски и тя. Предизвикваше го.

— Какво ще кажеш за мен, ще свърша ли работа? — попита той, а момичето отново се засмя.

— Откъде знаеш толкова добре китайски? Ченге ли си?

— Разбира се. Ама кажи какво наистина искаш да пиеш?

— Перие — отговори тя.

Дуган си поръча бира и газираната вода за нея, а после усети потупване по гърба.

— Не забравяй приятелите — изръмжа Белами.

Поръча бира и за него и му я подаде, без да го поглежда. Очите му не се отделяха от момичето, страхуваше се да не я изпусне.

— Какво ще кажеш за едно запознанство? — попита Белами.

— А какво ще кажеш да отплуваш и да оставиш мен и това хубаво момиче да се опознаем? — Каза го бързо на английски и използва жаргон, за да не може тя да разбере. Но китайката се усмихна широко, протегна ръка пред него и се ръкува с Белами.

— Казвам се Цвете.

— Радвам се да се запознаем, Цвете — отвърна той. — Аз съм Джеф Белами. А този млад загубеняк е Патрик Дуган. Човек, когото трябва да избягваш на всяка цена.

— Можеш вече да я пуснеш, Джеф — подхвърли Дуган и на свой ред пое ръката на момичето. Беше мека и хладна. — Радвам се да се запознаем, Цвете.

— И аз се радвам, Патрик Дуган.

— Сега е мой ред да попитам — каза той. — Откъде този добър английски?

— Бях добра ученичка. Ужасно добра ученичка — отвърна тя с акцент на дамския колеж „Челтнам“ в Англия.

Дуган посочи чашата в ръката й. Мехурчетата се издигаха към резенчето лимон.

— Няма ли да пиеш?

— Тук съм, за да танцувам, а не да пия.

Той разбра намека и двамата тръгнаха към дансинга. Тя се движеше красиво, близо до него и понякога го докосваше. Дуган не можеше да прецени дали е случайно или нарочно. Просто от време на време го допираше с лакът или дланите им се срещаха, щом тя се обърнеше настрани. Но всеки път сякаш го удряше ток. Чудеше се къде са приятелките й, сега тя изглеждаше сама. Диджеят обърна на бавна балада и каза нещо за този час на нощта. Дуган понечи да напусне дансинга, но тя пристъпи напред и обви ръце около кръста му. Облегна глава върху гърдите му и затвори очи. Господи, колко беше малка! Приличаше на ученичка, макар че гърдите й, притиснати към него, бяха съвсем женски. Прегърна я и се почувства едър и тромав. Тя ухаеше на свежи цветя.

Хауълс седеше на бара на около три километра южно от „Горещи клюки“, на едно място във Ванчай, наречено „Клуб Вашингтон“. Табелите над главата на възрастния портиер, седнал отвън в дървена кабинка, обещаваха голи танцьорки, но тук от много години не бяха виждали голи гърди. Основното помещение представляваше кръгъл бар, заобиколил малък издигнат дансинг, където две момичета с еднакви бански в черно и сребристо и обувки с високи токчета се стараеха с всички сили да се движат в такт с музиката. Между танцьорките и бара група жени на средна възраст с дълги вечерни рокли сервираха на посетителите или седяха на високите столчета с буреносни лица.

Когато Хауълс влезе през вратата покрай големия аквариум преди час, една жена, достатъчно възрастна, за да му бъде прабаба, го заведе до стола и го попита какво ще пие. Преди още да му донесе бирата, към него се приближиха две от дебелите дами и го изгледаха заплашително. Едната го хвана за ръката и я погали нежно. Дланта й беше като шкурка.

— Откога си в Хонконг? — попита тя и се усмихна с кривите си зъби.

— От два дни — отговори той. Питието му пристигна и Хауълс го използва като извинение да дръпне ръката си. В друга чаша, която бабата постави пред него, имаше навита на руло бяла касова бележка.

Втората жена, дебела, с накъдрена коса и трапчинка на брадата, примигна и попита:

— Къде си отседнал?

— В хотел „Мандарин“ — излъга Хауълс.

— Хубав хотел — кимна тя. — Какво работиш?

— Търговец.

— Как се казваш? — попита първата.

Названието компаньонка никак не й отиваше. Как ли можеше да я нарече? Стара чанта? Хауълс се зачуди как ли е назовала професията си в паспорта.

— Том — отговори той с първото име, което му дойде наум. Жените се представиха, като всяка се ръкува официално.

— Ще ми купиш ли питие? — попита онази с трапчинката.

Ценоразписът беше закачен на един стълб вляво от танцьорките. Бирата му струваше колкото в петзвезден хотел, а най-евтиното питие за компаньонка беше поне три пъти повече.