Гладният призрак

Първата, която отиде да огледа, беше закотвена на неколкостотин метра от брега на място, наречено Хебе Хевън, на около половин час с кола от хотела. Наоколо се виждаха стотици яхти и джонки от всякакви видове и размери, но най-близката се намираше на петдесетина метра навътре, малко бяло-червено корабче, на което явно никой не живееше. Тук нямаше да му досаждат, а и винаги можеше да отплава на друго място.

Беше построено в стил старовремска джонка с лакирани тикови парапети, повдигната палуба и една мачта, но без платно, защото в трюма имаше мощен дизелов двигател. Яхтата се поклащаше във водата и вълните галеха дървения й корпус.

— Харесва ли ви? — попита високо слабо китайче, застанало близо до Хауълс, опряно на парапета с лице към морето.

— Хубава лодка — каза той. — На колко години е?

— На четири — отговори момчето. — Построена е в Каулун. За един банкер.

— И какво е станало с банкера? Емигрирал ли е?

Момчето се засмя и показа пожълтелите си зъби.

— Не. Откраднал от банката и отишъл в Тайван. Банката продала лодката. Сега аз давам под наем.

Яхтата беше чудесна. Корпусът изглеждаше солиден, а прозорчетата бяха малки. Твърде малки, за да може да се промъкне през тях и дете. Под палубата имаше голяма спалня, а вратата към малката химическа тоалетна беше доста здрава. Имаше и нещо като трапезария с пейки от двете страни, които се издърпваха и оформяха още две легла. Малката кухничка беше вляво от дървената стълба към трюма, а отзад се намираше машинното.

Двигателят му се видя почти неупотребяван, изглежда, банкерът беше купил яхтата само за показ. Горната палуба откъм кърмата изглеждаше идеална за купони и Хауълс си представи събраните красавици под лунна светлина, отпиващи от чашите си и клюкарстващи безсмислено.

Момчето каза, че срещу добра сума ще може да уреди място в един от подслоните против тайфуни или дори в някой от яхтклубовете, но Хауълс отказа. Мястото тук му се стори чудесно.

— Тук ли ще спиш? — попита момчето.

Той кимна.

— Понякога.

— Не можеш да плаваш. Трябва ти капитан. Разбираш?

Хауълс кимна. Плати месечния наем и депозита в брой. Момчето слезе в черно-червената си моторница и си тръгна, а яхтата се заклати от вълните. В задната част беше прикрепена малка червено-бяла лодка от фибростъкло, с която да се придвижва с гребане до брега. Главният кей представляваше голяма Г-образна бетонена конструкция, вдадена навътре в морето, но от двете й страни стърчаха редици стари дървени колове, до които се клатеха завързани с въжета малки лодки, очакващи собствениците си. Сигурно през почивните дни повечето щяха да излязат в морето и вероятно кеят щеше да остане празен.

Дуган усещаше, че започва да го боли глава. Тъпа, пулсираща болка зад лявото око. Може би трябваше да сложи очила. Понякога му се налагаше да се взира в телевизора и трудно разчиташе табелите по спирките на метрото, но иначе не срещаше трудности при четене. Разтри слепоочията си с показалци и затвори очи.

— Спиш, а? — подхвърли някой от вратата. Беше Бър. Дуган остана със затворени очи.

— Не спя, загубеняк такъв. Имам страхотно главоболие.

— Точно зад очите, нали? — попита със съчувствие Бър.

— Да — изпъшка той.

— Остра, разкъсваща болка?

— Да.

— Първите симптоми на мозъчен тумор — изсмя се Бър. — Загубен си.

Пат отвори очи, но продължи да масажира слепоочията си.

— Какво искаш, Колин? — попита той.

— Просто се отбих да разбера дали си чул за Холт.

— Какво е станало?

— Тъпото копеле го обраха, след като ти си тръгна. Намериха го седнал в тоалетната със свалени гащи. Казва, че някой го ударил. Взели са му портфейла.

— А иначе добре ли е? — искрено се разтревожи Дуган. Холт му беше приятел.

— Нищо му няма. Поне така казаха лекарите. Вероятно довечера пак ще е в „Горещи клюки“ както обикновено. Ти ще дойдеш ли да пийнем?

— Предполагам, ще можеш да ме убедиш да гаврътна една-две бири.

Телефонът звънна, Бър махна с ръка и изчезна, а Дуган вдигна слушалката.

— Здрасти — каза Цвете. — Как върви денят ти?

— Добре — излъга той. Главата му продължаваше да пулсира. — А твоят?

— Ма ма, фу фу — отговори тя на мандарински китайски, което означаваше „горе-долу“. — Все едно и също.

Дуган осъзна, че изобщо няма представа какво работи тя. Но пък и тя не беше му задавала много въпроси за работата му. Бяха прекарали девет часа заедно, четири от които в леглото, а не знаеше почти нищо за нея. И в същото време му се струваше, че няма смисъл да пита, сякаш я познаваше отдавна.

— Какво ще правиш довечера? — попита той.

— Нищо не съм планирала.

Дуган се изкашля.

— Искаш ли да излезеш?

— С теб ли?

Той се засмя.

— Точно това имах предвид.

— Ами… — тя въздъхна, но Дуган знаеше, че се шегува.

— Разбира се, ако имаш друго предвид…

— Ще се радвам да те видя — каза Цвете.

— Вечеря?

— Ммм. Къде?

— В Цим Ша Цуй има един италиански ресторант. Страхотна манджа.

— Звучи ми чудесно. Обичам италианската кухня.

— Добре. Ще те чакам срещу банката „Хан Сен“ в станцията на метрото в осем.

— Дотогава.

Тя затвори първа, а Дуган задържа слушалката още няколко секунди, заслушан в електронния сигнал.