Гладният призрак

— Би трябвало да е тайна, но един от тях каза, че отиват в Корея. Говорят, без да спират. Виждаш ли онова момче? — Тя кимна към средния от танцуващите върху столовете. — Той е офицер по оръжията. Работата му е да изстрелва ракети.

Морякът му се стори на не повече от двадесет години, с лунички и рижава коса, зачервен от пиене. Лицето му изглеждаше смръщено от усилието да запази равновесие. Извика и се опита да се завърти със стола, но размаха несръчно ръце и бутна двамата си колеги. Тримата паднаха, блъснаха се в стената и се стовариха на пода в купчина размахани ръце, крака и столове.

Едно от момичетата изпищя, но на моряците им нямаше нищо. Бяха твърде пияни, за да се наранят дори и след падане от покрива на осеметажна сграда.

— Изглеждаш ядосан — каза Еми загрижено. — Какво има?

Хауълс се насили да се усмихне.

— Нищо — отвърна той. — Просто тежък ден. Можеш ли да ми кажеш какво става навън?

— Какво да става?

— Някакви семейства горят хартии и поставят храна по тротоарите.

— Фестивал — обясни тя. — Фестивалът на гладните призраци.

Изгледа я учудено и Еми се засмя:

— По това време на годината вратите на ада се отварят и призраците се връщат на Земята. За да ги държим извън домовете си, ги храним на улицата. И горим пари за тях. Трябва да бъдат доволни, за да ни донесат късмет. — Вдигна чашата си и погледна Хауълс над ръба й. — Радвам се, че дойде, Том.

В другата част на бара тримата пияни американци бяха седнали на столовете си и бързаха да се налеят до безсъзнание.

Вечерята мина добре. Много добре. Макароните бяха приготвени идеално, необичайно за Хонконг, месото беше по-нежно от всякога, а бутилката червено вино отпусна Дуган напълно. Единственото черно петно се оказа върнатата му кредитна карта, келнерът обясни, че машината не я приема. Дуган се сети, че не си е платил последната такса към фирмата. В банковата му сметка нямаше достатъчно пари, за да я покрие. Той прибра картата си и се усмихна извинително на Цвете.

— Да си разделим сметката — предложи тя.

— Не, няма нищо. Просто административно объркване. Чекът със заплатата ми дойде преди два дни. Не се притеснявай, имам пари.

Банката удържаше вноските за апартамента, таксите за ток, газ, вода и телефон и като по магия той постоянно оставаше длъжник. Трябваше да внесе някакви суми в кредитните си карти, защото този път направо щяха да ги унищожат. Сигурен беше. Дявол да го вземе! Ако работеше в частния сектор, поне би могъл да поиска от шефа си да му увеличи заплатата.

— Добре, тогава настоявам да ми позволиш аз да ти купя питие — каза тя. — Какво ще кажеш да отидем в „Горещи клюки“?

— Нямам нищо против — отговори той с леко съжаление. Искаше му се да се хвърли с нея в леглото колкото е възможно по-скоро. Тя изглеждаше невероятно. С прилепнали черни кадифени панталони и жакет от някаква блестяща, щампована със златно материя, с подплънки на рамената и тясна яка, вдигната на врата. Носеше отворени обувки и той за пръв път забеляза, че ноктите на краката й са лакирани в яркорозово. Господи, колко беше секси, толкова дребна и беззащитна! Но щом като дамата желаеше „Горещи клюки“, той щеше да я последва.

Тръгнаха по оживените улици на Цим Ша Цуй и Дуган се почувства горд от факта, че доста глави се обръщаха да изгледат Цвете. Китайци и бели. Искаше му се целият свят да разбере, че тя е с него. Хвана я за ръката. Беше малка и хладна и се загуби в дланта му.

Повечето от магазините край тях бяха за туристи: електроуреди, бижутерии, модни бутици, примесени с осветени барове с танцьорки. Но дори и тук семействата бяха наизлезли, за да предложат даровете си на призраците.

— Твоето семейство прави ли го? — попита той.

Цвете кимна уверено.

— Разбира се. Това е част от нашите обичаи. На континента ги спазваме още по-ревностно. Всяка година помагам в почистването на гробовете на предците, ям лунен кейк по време на лунния фестивал, храня призраците. — Той все още не можеше да свикне с кристалния английски език, излизащ от устата на китайка.

— А вярваш ли във всичко това?

— Няма значение дали вярвам или не. Това не е важно. То е част от китайския начин на живот. Ти просто не можеш да го разбереш. Извинявай, не искам да те обидя. — Тя стисна ръката му. — Не се обясних много добре, нали?

— Семейството ти в Хонконг ли живее? — попита той.

— Не. В Манджурия, Северен Китай. А твоите родители? Къде са те?

Дуган забеляза рязката смяна на темата, сякаш въпросът му беше докоснал оголен нерв. Но това беше разбираемо, много от китайците в Хонконг бяха чувствителни на тази тема. Повечето от тях бяха бежанци или деца на бежанци, а по-богатите семейства не обичаха някой да се взира в произхода им, защото голяма част от богатствата им идваха от опиума или търговията с наркотици.

— Моите живеят в едно градче, което се казва Чедъл Хълм, близо до Манчестър.

— В Северна Англия.

— Точно така. Там имат магазин. Книжарница.

— Голямо ли е семейството ти?

Той поклати глава:

— Не. Имам само една сестра. Джил.