Гладният призрак

Дел се смъкна от стола, за да освободи място за втория мъж, а той я потупа по гърба, тя се мушна между двамата и ръката й отново се плъзна по бедрото на Едмъндс.

— Предполагам, че искаш едно гадно питие?

— Джак, вече мислех, че изобщо няма да ме попиташ — провлечено изрече новодошлият. — А какво ще кажеш за едно за жена ти?

Файнбърг притежаваше особено чувство за хумор, но онова, което направи с врата му, не беше смешно. Той можеше да убива с дългите си като на пианист пръсти. И го беше правил. Едмъндс разтри вратните си мускули.

— Какво искаш?

— Ром и кола, благодаря.

Джак поръча, мислеше си кога за последен път беше срещал Рик Файнбърг. Май в главната квартира на ЦРУ във Вирджиния преди година и половина, на онова съвещание след оплесканата работа в Южна Африка. Файнбърг беше виновен, че е станала толкова мръсна. Една бомба, която трябваше да очисти някакъв генерал с гадно минало, уби и три минаващи наблизо деца, разкъсвайки ги на милион кървави парченца. Всъщност и двамата американци си бяха виновни, защото заложиха бомбата с обикновен часовников механизъм и когато тя избухна, те вече се бяха прибрали в хотела, но именно Файнбърг беше решил колко експлозив да се постави.

— Обичам силните гърмежи — беше казал той, когато пъхна чантата с бомбата под седалката на генералския мерцедес. Но Едмъндс не го разказа на следователите, когато се завърнаха в Ленгли. Джак страшно уважаваше чувството за колегиалност. Винаги е бил такъв човек, още откакто играеше в отбора на колежа. И винаги щеше да бъде.

Напитките пристигнаха и Файнбърг се наведе да отпие от чашата на бара. Като лъв от локва. Дел започна да гали бедрото му и да шепне в ухото.

Какво, по дяволите, правеше Рик в Банкок? Твърде голямо съвпадение би било да пият в един и същи бар. Сигурно Файнбърг го търсеше, макар че му оставаше повече от седмица отпуск. Джак го изгледа изучаващо. Беше висок и жилав като маратонец, но не достатъчно дълъг за баскетболист. Лицето му изглеждаше остро, с леко издадена брада и ъгловат нос между притворените очи, сякаш постоянно му се спеше. От последния път, когато го беше виждал, той си бе пуснал тънки мустачки, които се спускаха покрай свитите бледи устни. Файнбърг носеше трикотажна риза с къси ръкави на сиви райета и джинси, пристегната със зелено-червен колан на „Гучи“. Едмъндс отмести поглед от по-младия мъж към огледалната стена срещу себе си. Боже, колко стар изглеждаше! Коремът му висеше над колана на панталона и макар косата да си беше на място, цялата беше посивяла. Такава си беше от десет години насам, но докато преди можеше да си каже, че е преждевременно побелял, сега тя просто си беше сива. Лицето му, както и цялото тяло, беше по-месесто от това на Файнбърг, чертите му бяха поизгладени от подкожна тлъстина, но мрачният му поглед изобщо не се беше променил. Но това бе последица от твърде многото алкохол и дългите безсънни нощи. Като изкараше няколко дни в Щатите, очите му пак щяха да блеснат и щеше да изглежда по-бодър.

Глътна корема си, което подмлади с пет години отражението му, но му струваше големи усилия да стои така и затова го отпусна с тъжна въздишка. Видя, че Файнбърг го наблюдава в огледалото с усмивка на разбиране.

— Малко си понапълнял, Джак — каза той. — Спрял си утринната гимнастика, нали? Вече не ти се занимава, а?

— Що не дойдеш навън, да видиш колко ми са силите? — изръмжа му Едмъндс. — Още мога да те съборя и без килограм експлозив.

По-младият вдигна помирително ръце.

— Брей, колко сме обидчиви.

— Какво искаш, Рик?

— Достатъчно пари, любима жена и мир на земята. Нормалните неща, за които всеки си мечтае — отвърна той. — И няколко часа с това красиво малко момиче.

Едмъндс усети някъде в гърдите му да избухва нещо като ревност. Дел сякаш беше забравила за съществуването му, макар че пръстите на Нийд бяха все така настоятелни.

— Какво правиш тук, Рик? — настойчиво продължи да пита Джак.

— Просто минавам — въздъхна той, вперил поглед в Дел.

— Откъде?

— От Ленгли.

— Накъде?

— Хонконг.

— И?

— Какво „и“?

Нийд въздъхна дълбоко и Едмъндс усети топлия й дъх върху врата си.

— Имам чувството, че премълчаваш нещо.

Файнбърг се ухили.

— А, да. Забравих да ти кажа. Ти идваш с мен.

— Аз съм в отпуска, Рик. За почивка и възстановяване.

— Май повече за възстановяване, отколкото за почивка.

— Няма да спорим. Какво става?

Нийд се смъкна от стола, преглътнала факта, че е загубила вниманието от страна на Едмъндс. И парите му. Но беше сравнително рано и в бара имаше достатъчно клиенти. Дел я видя, че си тръгва, но реши да продължи да си опитва късмета с по-младия мъж.

— Малък проблем, за който шефовете ни искат да се погрижим.

— Познаваме ли го?

Файнбърг най-после се обърна да го погледне.

— Джеф Хауълс. Англичанинът. Познаваш ли го?

— Не си спомням. Какво е направил?

— Човече, не ни е работа да знаем защо и така нататък. Откога се интересуваш от това?

— Откакто ми прекратиха заслужената почивка — усмихна се Едмъндс.

— Убил е един наш човек в Хонконг.

— Кой?

— Жълт. Никога не съм го чувал. Някой си Нгъ. Наемник.

— Че защо англичанин ще убива някой от нашите?