Гласът

Слязоха бавно по стълбището до асансьора, водени от управителя. Беше му неимоверно трудно да върви надолу по стълбата и Ерлендур се зачуди как изобщо ще успее после да се качи обратно.

Бяха се съгласили да проявяват известна тактичност. Опитаха се да пристигнат в хотела колкото се може по-дискретно. Три полицейски коли и една линейка бяха паркирали от задната страна. Полицаите и санитарите влязоха през служебния вход. Областният лекар беше на път. Той щеше да установи смъртта и да се обади за кола, която да откара трупа.

Вървяха по дълъг коридор, китът пуфтеше пред тях. Срещнаха няколко униформени полицаи, които ги поздравиха. Колкото по-навътре се влизаше по коридора, толкова по-тъмно ставаше — крушките на тавана бяха изгорели и явно никой не се бе погрижил да ги смени. Най-накрая стигнаха до една врата, отворена навътре към малка стаичка, която приличаше по-скоро на килер, отколкото на помещение за живеене. Имаше все пак в нея едно тясно легло, малко бюро и износена, подобна на парцал черга върху мръсните плочки на пода. Горе, на нивото на тавана се виждаше малко прозорче.

Човекът седеше на леглото, опрян на стената. Бе облечен в крещящо червен костюм на Дядо Коледа2. Островърхата му шапка беше все още на главата, но се бе свлякла върху лицето му. Голямата бяла брада прикриваше чертите му. Коланът на корема беше разкопчан, както и горнището на костюма. Отдолу носеше само бяла фланелка. В сърдечната област се виждаше прободна рана, очевидно смъртоносната. По тялото му имаше и други рани, но тази в сърцето беше причината за фаталния край. По ръцете му имаше порязвания, сякаш човекът се бе опитвал да се предпази от атаката.

Панталонът бе смъкнат до глезените, от члена на мъжа висеше презерватив.

— … бягат кончета игриви, мятат заскрежени гриви — изтананика Сигурдур Оли и погледна надолу към трупа.

Елинборг му изшътка да млъкне.

В стаята имаше малък гардероб, вратата му беше отворена. В него бяха наредени сгънати панталони и пуловери, изгладени ризи, бельо и чорапи. На закачалка висеше тъмносиня униформа с позлатени лампази на раменете и пиринчени копчета. До гардероба стояха чифт лъснати черни кожени обувки.

На пода — пръснати вестници и списания. До леглото — нощно шкафче с лампа и една книга: A History of the Vienna Boys’ Choir3.

— Този човек тук ли е живял? — попита Ерлендур и се огледа.

Двамата с Елинборг бяха влезли в стаята, а Сигурдур Оли и управителят на хотела стояха отвън в коридора. Вътре нямаше място и за тях.

— Позволявахме му да ползва тази стая — отвърна управителят с угрижен вид и избърса потта от челото си. — Той работи при нас от доста време. Още от преди аз да дойда тук. Като портиер.

— Вратата била ли е отворена, когато са го намерили? — попита Сигурдур Оли, правейки се, че спазва някаква процедура, сякаш за да се извини за песничката одеве.

— Помолих я да ви изчака — каза управителят на хотела. — Тази, която го намери. Тя е в стаята за почивка на персонала. Направо е получила шок, горкичката, както можете да си представите.

Управителят избягваше да поглежда вътре в стаята.

Ерлендур се приближи до трупа и се взря в раната в сърцето. Мъчеше се да си представи какъв вид нож бе причинил смъртта на човека. Погледна нагоре. Над леглото висеше стар пожълтял киноафиш с Шърли Темпъл4, залепен с тиксо през ъглите. Ерлендур не беше чувал за този филм. Казваше се The Little Princess — „Малката принцеса“. Плакатът беше единствената украса в стаята.

— Кой е това? — попита Сигурдур Оли, както си стоеше до вратата, поглеждайки афиша на стената.

— Че то си пише — каза Ерлендур. — Шърли Темпъл.

— Коя е тя? Мъртва ли е?

— Коя е Шърли Темпъл? — попита Ерлендур, учуден от невежеството на Сигурдур Оли. — Не знаеш коя е Шърли Темпъл? Ти не беше ли учил в Америка?

— Да не е била холивудска звезда? — попита Сигурдур Оли и отново погледна плаката.

— Била е звезда като дете — отговори грубо Ерлендур. — И в известен смисъл е мъртва, независимо дали е умряла, или не.

— А, така ли? — възкликна Сигурдур Оли, който не можа да схване мисълта на колегата си.

— Дете звезда — каза Елинборг. — Мисля, че още е жива. Не си спомням. Май беше станала нещо към Обединените нации.

Внезапно Ерлендур забеляза, че в стаята няма никакви други лични вещи. Огледа се, липсваха лавици с книги или компактдискове, нямаше компютър, телевизор или радио. Само една маса със стол и легло с протъркана възглавница и мръсни завивки. Стаичката напомняше на затворническа килия.

Излезе в коридора и се загледа към мрака в другия му край. Стори му се, че долавя слаба миризма на изгоряло, сякаш някой беше палил кибритени клечки, за да си осветява пътя, или просто си беше играл.

— Какво има там? — попита той управителя на хотела.

— Нищо — отвърна дебелия и погледна към тавана. — Това е просто краят на коридора. Няколко крушки са изгорели, ще се разпоредя да ги сменят.

— Колко време е живял тук този човек? — попита Ерлендур и отново се върна в стаичката.

— Не знам, отпреди моето време.

— Тук ли е бил, когато ти си станал управител?

— Да.