Гласът

Момичето го изгледа.

— Е? — попита Ерлендур.

— Не вярвам в Дядо Коледа.

Жената, която отговаряше за забавата при коледното дърво, беше спретнато облечена, нисичка на ръст и някъде около трийсетте, прецени Ерлендур. Тя каза, че била маркетинг- и ПиАр-управител на хотела, но на Ерлендур не му се щеше да я разпитва за задълженията й. Повечето хора, които срещаше в последно време, бяха маркетинг-нещо си. Жената имаше офис на първия етаж, където Ерлендур я завари да разговаря по телефона. Медиите бяха надушили, че нещо се е случило в хотела, и Ерлендур реши, че тя се опитва да залъже някой журналист. Телефонният разговор приключи много бързо. Жената тръшна слушалката на събеседника си с думите, че няма коментар.

Ерлендур се представи и пое сухата й ръка. Попита я кога за последно е говорила с, хм, човека в мазето. Не беше сигурен дали да употреби думата „портиер“ или „Дядо Коледа“, а името вече беше забравил. Стори му се някак неестествено да каже „Дядо Коледа“.

— Гюли ли?8 — каза тя и с това разреши проблема. — Тази сутрин, за да му напомня за забавата при коледното дърво. Срещнах го долу на летящата врата. Той беше на работа. Беше портиер тук в хотела, както може би вече знаеш. И повече от портиер, фактически се грижеше за много неща. Поправяше уредите, ако се разваляха, и други такива.

— Отзивчив, значи?

— Какво?

— Готов да помогне, отзивчив, не е било нужно да го молят?

— Това не знам. Има ли значение? Той никога не е правил нищо за мен. По-скоро аз не съм имала нужда от него.

— Защо точно той е бил Дядо Коледа? Обичал ли е децата? Може би е бил смешен? Забавен?

— Ами останало е от времето, преди аз да дойда тук. Работя в хотела вече три години и това е третата коледна забава, която организирам. Той беше Дядо Коледа на предните две, бил е такъв и преди това. Ставаше за Дядо Коледа. Децата му се радваха.

Жената говореше така, сякаш смъртта на Гвюдлойгур не бе оказала и най-малък ефект върху нея. Сякаш просто не я засягаше. Убийството само й създаваше известни маркетинг- и ПиАр-проблеми, нищо друго. Ерлендур се замисли. Как бяха успели хората да станат толкова безчувствени?

— А що за човек беше той?

— Не знам — отговори тя. — Изобщо не го опознах. Той беше портиер тук. И Дядо Коледа. Разговаряла съм с него единствено когато се правеше на Дядо Коледа.

— Какво стана с празненството при елхата? Когато стана ясно, че Дядо Коледа е умрял?

— Отменихме го, нямаше друго какво да направим. Пък и заради него, да почетем паметта му — добави тя, сякаш за да покаже най-накрая, че изпитва някакви чувства. Напразно. По всичко личеше, че нищо не й бе по-безразлично от трупа в мазето.

— Кой познаваше този човек най-добре? — попита Ерлендур. — Тук в хотела, имам предвид.

— Ами не знам. Опитай да говориш с шефа на рецепцията. Портиерът беше на негово разпореждане.

Телефонът иззвъня и тя вдигна. Хвърли на Ерлендур поглед, с който му даваше да разбере, че пречи. Той стана и излезе от кабинета й. Помисли си, че жената не може безкрайно дълго да лъже по телефона.

Шефът на рецепцията не беше в състояние да обърне внимание на Ерлендур. Туристите се тълпяха пред гишето и той ги регистрираше с помощта на други трима служители на хотела, които вкупом едва смогваха. Ерлендур ги гледа известно време как записват гостите, как преглеждат паспортите им, връчват им ключовете от стаите, усмихват се и преминават на следващия клиент. Опашката стигаше чак до летящата врата. Ерлендур видя още един автобус с пътници да спира пред хотела.

Полицаите, повечето в цивилни дрехи, бяха плъзнали из цялата сграда да разпитват служителите. В помещението за почивка на персонала долу в мазето се оформи нещо като полицейска централа, откъдето се ръководеше разследването.

Ерлендур преценяващо огледа коледната украса в преддверието. От високоговорителите се разнасяше вече някаква американска коледна песен. Той пресече фоайето и влезе в трапезарията. Там първите гости на хотела бяха започнали да се редят около великолепния коледен бюфет. Той мина покрай масата и огледа херингата, пушения агнешки бут, свинската шунка и телешкия език, както и в допълнение вкусните десерти, сладоледи, торти със сметана и шоколадови мусове, или каквото там беше.

Устата му се напълни със слюнка. Не беше ял почти нищичко през деня.

Огледа се и пъхна парче пикантен телешки език в устата си, като се опита да го направи светкавично, така че да не се види с невъоръжено око. Мислеше си, че никой не го е забелязал, затова сърцето му направо подскочи в гърдите, когато чу остър глас зад гърба си.

— Не, ей ти, не е възможно! Не може да правиш така!

Ерлендур се обърна. Мъж с висока готварска шапка и сурово изражение на лицето вървеше към него.

— Какво означава това, може ли тъй да си тъпчеш устата? Що за възпитание!

— Спокойно де! — каза Ерлендур и се протегна да си вземе чиния. Започна да я пълни с различни лакомства, все едно че през цялото време е имал намерението да се обслужи както подобава.

— Познаваше ли Дядо Коледа? — попита той колкото да отклони темата от телешкия език.