Гласът

— Ограбих ли ти детството, Ева? — попита той глухо.

— А? — възкликна тя.

— Нищо.

Ерлендур се взря в очите й. Понякога виждаше в тях бели лебеди.

Сега лебедите бяха черни.

Мобилният телефон на Ерлендур иззвъня, докато се намираха в асансьора, на път към фоайето. Той веднага разпозна гласа.

— Исках само да ти пожелая щастлива Коледа — каза Валгердур, която като че ли шепнеше в телефона.

— Благодаря, подобно — отвърна Ерлендур. — Щастлива Коледа.

Щом стигнаха долу в преддверието, Ерлендур надникна в трапезарията. Тя бе претъпкана от чужденци, които се угощаваха с празничните блюда на шведската маса и бъбреха на всички възможни езици, така че весела глъч се носеше из целия приземен етаж. Не успя да отблъсне мисълта, че някой от чуждестранните гости държи оръжието на убийството в ръцете си.

Каза на шефа на рецепцията, че вероятно Роузант е изпратил жената, която е преспала с него оная нощ и търси заплащане за услугата си. Шефът на рецепцията отвърна, че започнал да подозира подобно нещо. Вече бил докладвал на собствениците за случващото се в хотела с покровителството на шефа и главния сервитьор, но не знаел какво щяло да излезе от това.

Ерлендур забеляза управителя на хотела, който учудено гледаше Ева Линд. Искаше му се да се престори, че не го вижда, но управителят се размърда и му препречи пътя.

— Исках само да ти благодаря, ти, разбира се, няма нужда да плащаш за гостуването си тук!

— Вече съм оправил сметката — каза Ерлендур. — Остани си със здраве!

— А какво става с Хенри Уапшот? — попита управителят, приближавайки се плътно до Ерлендур. — Какво смятате да правите с него?

Ерлендур се спря. Държеше Ева Линд за ръка, а тя погледна управителя на хотела с безучастен поглед.

— Ще го изпратим в Англия. Нещо друго?

Шефът на хотела запристъпва от крак на крак.

— Мислиш ли да направиш нещо за лъжите, които момичето ти наговори по повод участниците в конференции?

Ерлендур се усмихна на себе си.

— Някакви притеснения ли имаш? — попита той.

— Всичко беше лъжа.

Ерлендур прегърна Ева и двамата потеглиха към изхода.

— Ще видим — каза той.

Докато преминаваха през фоайето, Ерлендур забеляза, че хората се спират и започват да се оглеждат. Вече не звучаха сладникавите американски коледни песнички. Ерлендур се усмихна вътрешно, шефът на рецепцията беше изпълнил молбата му и сменил музиката, която се носеше от високоговорителите. Мислеше си за остатъка от тиража на грамофонните плочи на Гвюдлойгур. Попита Стефания дали има представа къде може да е, но тя не знаеше. Нямала никаква идея къде би могъл да го скрие и мислела, че е малко вероятно да бъде намерен някога.

Лека-полека в трапезарията настана тишина. Гостите на хотела се споглеждаха с удивление и обръщаха очи нагоре към тавана, сякаш за да видят откъде се разнася тази чудна песен. Служителите на хотела стояха като вкаменени и също слушаха. Изглеждаше като че времето бе престанало да тече.

Излязоха от хотела. Ерлендур продължи да пее заедно с детето Гвюдлойгур прекрасния псалм и отново усети в душата си онази дълбока страстна тъга в гласа на момчето.

О, Отче, дай ми малко светлинка за краткия път на моя живот…