Гласът

— Слязох долу в стаичката на Гвюдлойгур в деня, когато беше убит, за да му кажа, че татко иска да се видят и да се помирят. Вече бях разказала на татко, че Гвюдлойгур е запазил ключ от къщата, че се е промъквал у дома, седял е в стаята и си е тръгвал, преди да го усетим. Не знаех каква ще е реакцията на Гвюдлойгур, дали ще пожелае да се види с татко, или помиряването помежду им си остава безнадеждна работа, но исках да опитам. Вратата на стаичката му беше отворена…

Гласът й затрепери.

— … и той лежеше там, потънал в собствената си кръв…

Тя млъкна.

— … в тия дрехи… със свалени панталони… целият в кръв…

Ерлендур се приближи към нея.

— Господи, боже мой! — простена тя. — Никога в живота ми… това беше толкова ужасно, че думите не могат да го опишат. Не знам какво си мислех. Бях толкова уплашена! Като че ли единствената ми мисъл беше да се махна оттам и да забравя видяното. Както и всичко друго. Опитвах се да се убедя сама себе си, че нищо от това не ме засяга, че няма никакво значение дали съм била там, или не. Всичко е свършено, всичко е минало и не е моя работа. Отблъсквах видяното като някое дете. Не исках да го знам и не казах на баща ми. Никому не казах.

Тя погледна Ерлендур.

— Трябваше да извикам помощ. Трябваше, разбира се, да извикам и полиция… но… това беше толкова отвратително, толкова неестествено… че просто избягах от него. Само за това си мислех — да се махна, да избягам от туй ужасно място и никой да не ме види.

Тя млъкна.

— Мисля, че винаги съм бягала от него. По някакъв начин постоянно съм го правила. През цялото време. И там…

Тя се разплака безгласно.

— Можехме да опитаме да поправим нещата много по-рано. Отдавна трябваше да съм го направила. Това е моето престъпление. Накрая и татко го искаше. Преди да умре.

Настъпи мълчание. Ерлендур погледна през прозореца и видя, че снеговалежът е намалял.

— Най-ужасното бе…

Тя замлъкна, сякаш мисълта за онова, което се канеше да каже, беше непоносима.

— Той не е бил мъртъв, нали?

Тя поклати глава.

— Каза само една дума и след това умря. Видя ме на вратата и прошепна моето име. Онова, което използваше, когато бяхме малки. Винаги ме наричаше Стефи.

— Те също са го чули да казва името ти, преди да умре. Стефи.

Тя изумено погледна Ерлендур.

— Кои те?

Вратата на стаята внезапно се отвори и Ева Линд се появи на прага. Тя се взря в Стефания, след това погледна Ерлендур, после отново Стефания и поклати глава.

— Абе, ти по колко на ден прекарваш? — попита тя и погледна обвинително баща си.

33

Ерлендур не забеляза нещо да се е променило в поведението на Осп. Стоеше и я наблюдаваше как работи. Мислеше си дали тя някога ще покаже разкаяние или поне малко угризение на съвестта заради това, което бе сторила.

— Намери ли я, тази Стефи? — попита момичето, когато го видя в коридора, след което постави купчина от кърпи в количката за мръсно бельо, взе чисти хавлии и ги внесе в стаята.

Ерлендур се приближи и застана до вратата, но мислите му бяха другаде.

Мислеше за дъщеря си. Бе успял някак си да й обясни коя е Стефания и щом старата жена си тръгна, бе помолил Ева Линд да го изчака. Нямало да се бави дълго и можело след това двамата да се приберат вкъщи. Ева бе седнала на леглото. Той веднага бе усетил, че е променена, че се е върнала към старите си навици. Беше превъзбудена и започна отново да го обвинява за всичките си несгоди в живота. Той само стоеше, слушаше и не й отвръщаше, не й противоречеше, за да не я разсърди още повече. Знаеше защо е ядосана. Не се гневеше на него, а на себе си, защото се бе провалила. Защото бе изгубила самоконтрол.

Той нямаше представа какво е взела. Погледна часовника на ръката си.

„Бързаш за някъде, а? — каза тя. — Бързаш да спасиш света!“

„Можеш ли да ме изчакаш тук?“ — попита той.

„Омитай се!“ — отвърна тя.

Гласът й бе хриплив и неприятен.

„Защо си причиняваш това?“

„Млъкни!“

„Ще ме изчакаш ли? Няма да се бавя дълго и след това ще се приберем вкъщи. Искаш ли?“

Ева не отговори. Седеше с отпусната глава и гледаше в нищото през прозореца.

„Няма да се бавя дълго“ — рече той.

„Не си отивай! — помоли го тя. Гласът й вече не беше толкова твърд. — Къде ходиш постоянно?“

„Какво има?“ — попита той.

„Какво има ли?! — изкрещя тя. — Всичко има! Всичко! Мамка му, този скапан живот. Ето това има, шибания живот. Не знам за какво е той. Не знам защо му е на човек да го живее. За какво! За какво?“

„Ева, нещата ще се…“

„Господи, колко съжалявам за нея“ — простена тя.

Той я прегърна.

„Всеки ден. Сутрините, щом се събудя, вечерите, когато заспивам. Мисля за нея всеки божи ден и за това, което й направих.“

„Това е добре — каза Ерлендур. — Трябва да мислиш за нея всеки ден.“

„Но е толкова трудно! И няма отърване. Никога. Какво трябва да направя? Какво мога да направя?“

„Не я забравяй! Мисли за нея! Винаги. Тя ще ти помогне.“

„Господи, колко съжалявам за нея. Що за човек съм аз? Що за човек прави всъщност такива неща? Със собственото си дете!“

„Ева!“

Той я обгърна с ръце, тя се наклони към него и двамата останаха да седят на ръба на леглото, докато снегът мълчаливо се стелеше над града.