Гласът

— Някой трябваше да се грижи за него. Любимецът му, звездата, се превърна в безгласен педал, който го бутна надолу по стълбата и оттогава не е посмял да приказва с него. Предпочита нощем да седи до него и да се измъква, преди да се е събудил. Каква е тая власт, която има над теб? Мислиш, че си се отървал от него завинаги, но я се виж! Погледни се! Какво си? Кажи ми! Ти си едно нищо! Ти си един парцал.

Тя млъкна.

— Извинявай! — каза той. — Не трябваше да започвам да говоря за това.

Тя не му отговори.

— Той пита ли за мен?

— Не.

— Говори ли поне понякога за мен?

— Не, никога.

— Той не понася начина, по който живея. Не понася това, което съм. Той просто не ме понася. След всичките тия години.

— Защо не ми разказа това веднага? — попита Ерлендур. — Защо бе нужна тази игра на криеница?

— Игра на криеница? Е, можеш да си представиш. Не исках да говоря за моите семейни проблеми. Мислех си, че ще мога да ни предпазя, да предпазя личния ни живот.

— Това ли беше последният път, когато се видя с брат ти?

— Да.

— Напълно ли си сигурна?

— Да. — Стефания погледна Ерлендур. — Какво намекваш?

— Не го ли завари с едно младо момче да прави същите неща, които са потресли баща ти? Това е било началото на нещастието в твоя живот и си поискала да сложиш края му.

— Не, какво…?

— Имаме свидетел.

— Свидетел?

— Момчето, което е било с брат ти. Млад човек, който му е правил разни услуги срещу заплащане. Ти си попаднала на тях в мазето, момчето е избягало, а ти си нападнала брат си. Видяла си нож на масата и си се нахвърлила върху него.

— Това не е вярно! — извика Стефания.

Усещаше, че Ерлендур говори сериозно и че очевидно уликите се насочват към нея. Втренчено гледаше Ерлендур, сякаш не вярваше на чутото от собствените й уши.

— Има свидетел… — започна Ерлендур, но не успя да довърши изречението.

— Какъв свидетел? За какъв свидетел говориш?

— Отричаш ли да си убила брат си?

Телефонът в стаята започна да звъни и преди Ерлендур да успее да го вдигне, започна да звъни и мобилният му телефон в джоба. Той погледна извинително Стефания, която направо го пробождаше с очи.

— Трябва да отговоря — каза Ерлендур.

Стефания се отдръпна. Полицаят я видя да взема една от плочите на Гвюдлойгур върху бюрото и да я вади от обложката. Когато Ерлендур вдигна стационарния телефон, тя оглеждаше плочата. Беше Сигурдур Оли. Ерлендур включи мобилния и помоли този, който се обаждаше, да изчака за момент.

— Одеве един човек се свърза с мен във връзка с убийството в хотела и аз му дадох твоя мобилен номер — обясни Сигурдур Оли. — Звънна ли ти вече?

— В момента някой ме чака на мобилния — отвърна Ерлендур.

— Струва ми се, че успяхме да разрешим случая. Говори с човека и после ми се обади! Изпращам три коли. Елинборг ще дойде с тях.

Ерлендур остави слушалката и вдигна мобилния телефон. Не познаваше гласа, но човекът се представи и започна да разказва. Още с първите му думи съмненията на Ерлендур получиха потвърждение. Той сякаш видя разположението на всички карти на масата. Говориха дълго време. Накрая Ерлендур помоли човека да отиде в управлението и да даде показания пред Сигурдур Оли. Обади се на Елинборг и й даде разпореждания. След всичко това изключи телефона и се обърна към Стефания. Тя беше поставила плочата на грамофона и го бе включила.

— Понякога в миналото — каза тя, — когато правеха такива записи, на плочите се чуваха множество различни фонови звуци. Може би защото хората не работеха прецизно, пък и апаратурата още не беше усъвършенствана, нито условията — подходящи. Тъй да се каже, човек можеше да чуе дори преминаващите коли. Забелязал ли си това?

— Не — отвърна Ерлендур.

Не разбираше за какво говори жената.

— Например при тази песен, ако се заслушаш, можеш да чуеш. Мисля, че никой няма да обърне внимание, освен ако не знае за какво става дума.

Тя увеличи звука. Ерлендур се заслуша и долови страничен звук, който се появяваше в средата на песента.

— Какво е това? — попита той.

— Това е татко — отговори Стефания.

Тя пусна песента още веднъж и Ерлендур долови звука по-ясно, макар че не можеше да определи какво казваше гласът.

— Това баща ви ли е? — учуди се той.

— Тук му казва, че е прекрасен — отвърна Стефания някак разсеяно. — Стоеше недалеч от микрофона и не можа да се сдържи.

Тя погледна Ерлендур.

— Баща ми почина снощи. Полегна си на дивана след ядене и заспа, както често правеше, и повече не се събуди. Веднага усетих, че си е отишъл, в мига, в който влязох в стаята. Разбрах го преди още да съм го докоснала. Докторът каза, че е получил инфаркт. Ето защо дойдох в хотела при теб, искам да почистя пред вратата си. Това вече няма никакво значение. Нито за него, нито за мен. Нищичко вече няма значение.

Тя пусна песента на плочата за трети път и сега Ерлендур като че ли различи казаното от бащата на Стефания. Една-единствена дума, която присъстваше в песента като бележка под линия.

„Прекрасен“.