Гласът

— Доколкото разбрах, ти постоянно имаш нужда от пари. Ясно е как ги заработваш. Тълпа от хора те преследват за дългове. Заплашвали са семейството ти…

Рейнир погледна сестра си гневно.

— Не гледай нея, гледай мен! Гвюдлойгур е имал пари в стаичката си. Много повече, отколкото ти е дължал. Вероятно вече е бил продал златната мина. Ти си видял парите. Искал си повече. Правил си за него неща, за които си мислел, че трябва да ти се платят по-добре. Той е отказал, скарали сте се. Ти си грабнал ножа и си се опитал да го намушкаш, но той се е борил. Успял си да го прободеш в гърдите и си го убил. Взел си парите…

— Скапан идиот! — просъска Рейнир. — Това са долни, гадни глупости!

— … и оттогава пушиш хашиш, боцкаш се, или каквото там друго, дето го…

— Скапан, долен нещастник! — изкрещя Рейнир.

— Продължавай! — извика Осп. — Разкажи му каквото ми разказа на мен! Кажи му всичко!

— Какво всичко? — попита Ерлендур.

— Той ме попита дали искам да му направя една, преди да се качи горе на празненството — продължи Рейнир. — Каза, че нямал малко време, но имал пари и щял да ми плати добре. Бяхме вече започнали, когато бабката нахълта при нас.

— Бабката?

— Да.

— Каква бабка?

— Тази, дето ни попречи.

— Разкажи му! — чу се гласът на Осп зад Ерлендур. — Кажи му кой беше това!

— За каква бабка говориш?

— Забравихме да заключим, защото бързахме. Изведнъж вратата се разтвори и тя се втурна при нас.

— Коя тя?

— Не знам коя беше. Някаква бабичка.

— И какво се случи?

— Не знам. Аз веднага се ометох. Тя му изкрещя нещо и аз се изпарих.

— Защо не дойде веднага при нас с тази информация?

— Гледам да избягвам полицията. Всякакви изроди ме преследват и ако узнаят, че говоря с полицаите, ще решат, че ги топя за нещо, и ще си изпатя.

— Коя беше жената, която ви попречи? Как изглеждаше?

— Не я огледах добре. Избягах. Но той беше направо сразен. Избута ме, изкрещя и буквално загуби ума и дума. Направо обезумя от страх.

— Какво изкрещя той? — попита Ерлендур.

— Стефи.

— Какво?

— Стефи. Това беше единственото, което чух. Стефи. Нарече я Стефи и явно ужасно се боеше от нея.

32

Тя стоеше до вратата на хотелската му стая, обърната с гръб към него. Ерлендур спря и я наблюдава известно време. Беше се променила от първата им среща, когато влетя заедно с баща си в хотела. Сега бе просто една уморена и посърнала жена на средна възраст, която все още живееше със сакатия си баща в къщата, където бе преминал животът й. По неизвестни му причини тя бе дошла в хотела и бе убила своя брат.

Жената сякаш усети, че той е там в коридора, защото се обърна внезапно и го погледна. По лицето й не можеше да се разчете за какво мисли. Ерлендур знаеше само, че точно нея е издирвал от момента, в който за първи път дойде в хотела и видя Дядо Коледа да седи в собствената си кръв.

Жената стоеше до вратата на стаята му и не проговори, докато той не се приближи съвсем до нея.

— Имам да ти казвам още нещо — започна тя. — Ако все още има някакво значение.

Ерлендур помисли, че сестрата е дошла при него заради лъжата за приятелката й и че вече смята за крайно време да признае истината. Той отвори вратата и тя влезе пред него в стаята. Отиде до прозореца и се загледа в падащия сняг.

— Предсказваха безснежна Коледа — каза тя.

— Някога наричали ли са те Стефи? — попита той.

— Казваха ми така, когато бях малка — отвърна жената и продължи да гледа през прозореца.

— Брат ти наричаше ли те Стефи?

— Да, правеше го. Тя кимна. — Винаги. А аз го наричах Гюли. Защо питаш?

— Защо си била в хотела пет дни преди смъртта на брат ти?

Стефания въздъхна тежко.

— Знам, че не трябваше да крия от теб истината.

— Защо дойде?

— Заради плочите му. Смятахме, че имаме право да получим някаква част от тях. Знаехме, че той имаше доста плачи, вероятно целия тираж, който остана непродаден навремето. Искахме да получим част от него, ако Гвюдлойгур мислеше да го продава.

— По какъв начин беше придобил тиража?

— Татко го получи и го пазеше вкъщи в Хапнарфьордур. Когато Гвюдлойгур се изнесе, взе кашона със себе си. Каза, че плочите били негови. Негови и на никого другиго.

— Как разбрахте, че има намерение да ги продаде?

Стефания се поколеба.

— Излъгах те и за Хенри Уапшот — призна си тя. — Познавам го. Бегло, но трябваше да ти кажа за него. Той не спомена ли пред теб, че сме се срещнали?

— Не — отвърна Ерлендур. — Той си има свои проблеми. Има ли нещо вярно в това, което досега си ми казала?

Тя не отговори.

— И защо да вярвам на това, което сега ми говориш?

Стефания мълчеше, гледаше как снегът пада на земята. Беше се отнесла някъде надалеч, сякаш потънала в живота, който бе имала преди много време, когато не е познавала лъжата и всичко е било истина, чиста и току-що посипала се по земята.

— Стефания? — повика я Ерлендур.

— Не беше заради пеенето. Не се скараха заради пеенето — каза тя изведнъж. — Когато татко падна по стълбите. Не беше заради пеенето. Това е последната и най-голямата лъжа.

— Имаш предвид, когато са се сбили на стълбищната площадка?

— Знаеш ли как му викаха децата в училището? Как го наричаха?

— Мисля, че знам — отвърна Ерлендур.