Гласът

— Той, естествено, сега не е най-добрият ми приятел. Не е виждал момчето, откакто отидохме у тях и обърнахме всичко с краката нагоре. Руга и ме проклетисва до девето коляно и…

— Какво каза той за жена си, за майката? — нетърпеливо я прекъсна Ерлендур. — Той трябва да я е подозирал.

— Момчето не казвало нищичко.

— Освен че баща му му липсва — добави Ерлендур.

— Да, само това. Значи, бащата го намира горе в стаята и си мисли, че се е довлякъл вкъщи в това състояние.

— Ти ходи в болницата при момчето и го пита дали баща му го е пребил. Тогава реакцията му те убеди, че е бил бащата.

— Трябва погрешно да съм го разбрала — отчаяно каза Елинборг. — Видях нещо в поведението му…

— Но не разполагаме с нищо, което да доказва, че е била майката. Нямаме и нищо, което да доказва, че не е бил бащата.

— Казах на бащата, че съм ходила в болницата, за да говоря с жена му, и че не се знае какво е правила тя в деня, в който детето им е било пребито. Той беше много изненадан. Все едно въобще не му е минавало през ума, че тя може да избяга от болницата. Той все още е убеден, че са били момчетата от училището. Каза, че момчето щяло да ни каже, ако майка му го е била. Напълно сигурен е в това.

— А защо момчето не казва, че е тя?

— То, естествено, е в шок, горкичкото. Не знам.

— Обича я може би? — каза Ерлендур. — Въпреки всичко, което му е причинявала.

— Или се бои от нея — допълни Елинборг. — Може би страхотно се бои от това тя да не му посегне отново. А може пък да иска да предпази майка си с мълчанието си. Невъзможно е да се каже.

— Какво искаш да направим? Да прекратим ли делото срещу бащата?

— Ще говоря с прокуратурата, да видим те какво ще кажат.

— Хубаво. Кажи ми друго, обади ли се на жената, която е била със Стефания в хотела няколко дни преди убийството на Гвюдлойгур?

— Да — отвърна Елинборг разсеяно. — Стефания я помолила да излъже, но когато стана напечено, жената не успя да го направи.

— Трябвало е да излъже заради Стефания?

— Започна да разправя как са седели тук, но някак се колебаеше. Не я биваше да лъже и когато й казах, че ще се наложи да я извикам в управлението да даде писмени показания, започна да плаче. Каза ми, че Стефания й се обадила по телефона, били са стари приятелки от някакво музикално сдружение, и я помолила да потвърди, че са били заедно в хотела, ако я попитат за това. Каза още, че първоначално й отказала, но Стефания знаела нещо компрометиращо за нея, не пожела да ми каже какво.

— Това си беше нескопосана лъжа от самото начало — рече Ерлендур. — Знаехме го и двамата, когато я изрече. Не знам защо се опитва да ни пречи по този начин, освен защото много добре осъзнава вината си.

— Имаш предвид, че тя е убила брат си ли?

— Или поне знае кой го е направил.

Седяха още известно време, пиха кафе и приказваха за момчето, за баща му и майка му, за трудностите в семейните отношения и всички тези теми доведоха до това, че Елинборг отново попита Ерлендур къде смята да прекара Коледа. Той й отвърна, че ще бъде с Ева Линд.

Разказа на Елинборг за откритието си в коридора на мазето и за подозренията си за това, че братът на Осп, проблемен тип в постоянна нужда от пари, има пръст в случая с Гвюдлойгур. Поблагодари на Елинборг за коледната покана и й каза да си вземе почивка за времето, което остава до празника.

— Никакво време не е останало — отвърна Елинборг, усмихна се и сви рамене, сякаш Коледа заедно с почистването, сладките и роднините вече нямаше значение.

— Ще получиш ли нещо за коледен подарък? — попита тя.

— Може би чорапи — каза Ерлендур. — Да се надяваме!

Поколеба се.

— Не приемай толкова навътре всичко това с бащата — добави той след малко. — Случва се. Чувстваме се сигурни, дори напълно убедени, после изскача нещо ново и започват съмненията.

Елинборг кимна.

Ерлендур я изпрати до фоайето, където се разделиха. Мислеше да се качи в стаята си и да си събере багажа. Беше му дошло до гуша от хотела. Липсваше му дупката, „в която няма дори късче, от Бога създадено“, липсваха му книгите, столът, дори Ева Линд, седнала на дивана.

Чакаше до асансьора, когато Осп се появи внезапно до него. Не я бе усетил да се приближава.

— Намерих го — каза тя.

— Кого? — попита той. — Брат ти ли?

— Ела! — подкани го Осп и тръгна към стълбата, водеща надолу към мазето.

Ерлендур се поколеба. Вратата на асансьора се отвори и той погледна вътре. Беше по следите на убиеца, може братът да бе дошъл да се предаде, подтикнат от сестра си. Момчето с тютюна за дъвчене. Ерлендур не изпитваше вълнение. Никакво нетърпеливо очакване, никакво чувство за победа от разрешаването на случая. Усещаше единствено умора и отвращение, защото това убийство бе пробудило множество мисли за собственото му детство. Знаеше, че му остават още много недовършени неща в живота, но изобщо нямаше представа откъде да започне. Най-вече му се щеше да може да забрави работата и да се прибере вкъщи. Да бъде с Ева Линд. Да й помогне да преодолее трудностите, с които се бореше. Искаше му се да престане да мисли за другите, да започне да мисли за себе си и близките си.