Гласът

И преди беше ходила до психиатричната болница да говори с майката на момчето, но жената била в такова състояние, че нищо смислено не могла да измъкне от нея. Съдбата й подхвърлила същия зар и предната вечер, когато Елинборг пак отишла до болницата. Майката само се клатела напред-назад и не знаела на кой свят е. Полицайката нямала представа какво точно иска да научи от жената, но решила, че тя може би ще каже нещо за връзката между баща и син, нещо, което досега не е излизало на бял свят.

Разбрала, че майката е временно настанена в психиатрията. Била приета за втори път, след като започнала да изхвърля лекарствата си в тоалетната. Иначе, докато ги взимала, през повечето време била в отлично психическо състояние. Грижила се добре за дома си. Когато Елинборг споменала пред учителката на момчето за майка му, станало ясно, че тя се е грижила добре и за детето.

Елинборг седнала в помещението за свиждане на психиатричното отделение, където една медицинска сестра довела майката. Елинборг я гледала как си навива косата около показалеца, отново и отново, и шепне нещо на себе си, което Елинборг не могла да разбере. Опитала се да говори с жената, но тя сякаш не присъствала там, по никакъв начин не реагирала на въпросите на полицейската служителка. Приличала на сомнамбул.

Елинборг поседяла с жената известно време, докато накрая започнала да си мисли за всичките видове кексове и сладки, които й оставало да изпече. Станала с намерението да намери някого от персонала, който да върне майката в стаята й, и се натъкнала на един охранител в коридора. Човекът бил около трийсетте и изглеждал така, сякаш редовно вдига тежести. Носел бели панталони и бяла фланелка с къси ръкави. Твърдите му бицепси подскачали при всяко движение. Бил късо подстриган, с кръгло, дебеловато лице. Малките му очички потъвали някъде дълбоко в главата. Елинборг не го попитала за името.

Човекът я последвал в стаята за свиждане.

„О, това баба Дора ли е? — Пазачът се приближил до жената и вдигнал ръката й. — Тази вечер май си спокойна!“

Жената се изправила, била, както и преди, не на себе си.

„Толкова ли си надрусана, горкичката!“ — казал охранителят и Елинборг хич не харесала тона му. Все едно че говорел на някое петгодишно дете. И какво означавало това, че била спокойна тази вечер! Не успяла да се сдържи.

„Ако обичаш, не й говори като на някое дете!“ — казала тя по-остро, отколкото имала намерение.

Пазачът я изгледал.

„Това какво ти влиза в работата?“

„Тя има право да се отнасят към нея със същото уважение, с каквото се ползват всички останали“ — казала Елинборг, като някак успяла да се въздържи да не каже, че работи в полицията.

„Може и така да е — рекъл пазачът. — Аз не мисля обаче, че й показвам неуважение. Хайде, скъпа Дора“ — допълнил той и повел жената към коридора.

Елинборг тръгнала след тях.

„Какво искаше да кажеш с това, че била спокойна тази вечер?“

„Спокойна тази вечер?“ — пазачът повторил думите на Елинборг и обърнал глава към нея.

„Каза одеве, че била спокойна тази вечер — пояснила Елинборг. — Защо, каква трябваше да бъде?“

„Понякога наричам Дора «беглецът» — отвърнал пазачът. — Тя постоянно бяга.“

Елинборг не го разбрала.

„За какво говориш?“

„Не си ли гледала филма?“ — попитал здравенякът.

„Оттук ли бяга? — изненадала се Елинборг. — От болницата?“

„Или когато отидем на разходка в града — рекъл пазачът. — Последния път избяга, когато бяхме на разходка в града. Направо щяхме да полудеем, като я доведохте. Бяхте я намерили при Хлемур и я докарахте тук в отделението. Тогава вие не й показахте много голямо уважение.“

„Ние?“

„Знам, че си от полицията. Направо я хвърлихте тук.“

„Кой ден е било това?“

Човекът се замислил. Той самият бил с нея и с други двама болни, когато тя им се измъкнала. Били на Лайкярторг. Добре си спомнял кога се случило това, било същия ден, когато счупил собствения си рекорд от лежанка.

Денят съвпадал с датата на побоя над детето.

„Нейният мъж беше ли уведомен за случилото се?“ — попитала Елинборг.

„Тъкмо искахме да му се обадим, когато вие я намерихте. Винаги им даваме някакво време да се върнат сами. Иначе щяхме да сме по цял ден на телефоните.“

„Знае ли съпругът й, че я наричате «беглецът»?“

„Ние не я наричаме така. Само аз. И не, не знае.“

„А той знае ли, че тя бяга?“

„Аз не съм му казвал нищо. Тя винаги се връща.“

„Не мога да повярвам“ — изпъшкала Елинборг.

„Доста трябва да бъде упоявана, за да не избяга отново“ — казал пазачът.

„Това променя всичко!“

„Хайде, ела, скъпа ми Дора!“ — рекъл пазачът и вратата към болничното отделение се затворила след него.

Елинборг не сваляше поглед от Ерлендур.

— Толкова бях сигурна, че е той! Че е бил бащата! Сега може да се окаже, че тя е отишла до дома си, нахвърлила се е върху момчето и отново е хукнала навън. Да беше само си отворило устата това глупаче!

— Че защо й е да се нахвърля върху сина си?

— Нямам никаква идея — отвърна Елинборг. — Може да чува гласове в главата си.

— А счупените пръсти, синините? Всички тези неща през годините? Все тя ли е била?

— Не знам.

— Говори ли с бащата?

— Идвам от него.

— И?