Гласът

— Вместо да изградя нещо от развалините, което мисля, че се опитвах да направя, когато срещнах майка ви, аз се заравях все по-надълбоко в тях, защото така е по-удобно, човек си мисли, че в дълбокото ще намери защита. Същото е като взимаш дрога. По-удобно е. Там е твоето укритие. И както сама знаеш, макар и човек да си дава сметка, че наранява околните, единственото, което има значение, си ти самият. Затова продължаваш да се друсаш. Затова аз се заравям отново и отново в онази пряспа горе в планината.

Ева Линд гледаше втренчено баща си. Не проумяваше напълно казаното от него, но разбираше, че той се опитва откровено да й обясни онова, което за нея бе загадка и което навремето беше причината да го издири. Усети, че е стигнала до място в душата му, до което никой друг не е успявал да се докосне, дори самият той, освен може би за да се погрижи всичко да си остане непроменено.

— А тази жена? Тя как се вписва в това?

Ерлендур сви рамене, бе започнал отново да затваря процепа, който сам бе отворил.

— Не знам — промълви той.

Дълго време стояха, без да отронят дума. Накрая Ева Линд каза, че трябва да си върви, и излезе от стаята. Не беше сигурна в коя посока да поеме и се вглеждаше в мрака в дъното на коридора. Внезапно Ерлендур забеляза, че е започнала да души като куче.

— Не усещаш ли миризмата? — попита тя и вдигна нос във въздуха.

— Каква миризма? — озадачи се Ерлендур.

— На трева — каза Ева.

— На трева ли? Какви ги говориш?

— Хашиш — отвърна Ева Линд. — Говоря за хашиш. Да не би да ми казваш, че никога не си усещал миризмата на хашиш?

— Хашиш?

— Не усещаш ли?

Ерлендур излезе в коридора и също започна да души.

— Това хашиш ли е? — попита той.

— Някой е пушил хашиш тук и не е било отдавна — каза тя.

Ерлендур знаеше, че краят на коридора беше осветен по времето на огледа на местопрестъплението и бе изследван, но не бе сигурен доколко щателно.

Той погледна Ева Линд.

— Хашиш?

— Да, същата смрад — отвърна тя.

Той се върна в стаичката, взе стол и го занесе под една от светещите крушки в коридора. Отвъртя я. Крушката пареше и трябваше да използва ръкавите на палтото си, за да я хване. Намери изгорялата лампа в края на коридора и смени крушката. Мракът се разпръсна и полицаят скочи от стола на земята.

Първоначално не видяха нищо, което да събуди вниманието им, но Ева забеляза колко по-чиста изглеждаше нишата в сравнение с останалата част от коридора. Каза го на Ерлендур и той кимна в знак на съгласие. Сякаш някой бе почистил всяко петънце от пода и дори бе забърсал стените.

Ерлендур коленичи и огледа пода. Парни тръби вървяха долу покрай стените и той тръгна на четири крака да ги оглежда.

Ева Линд го видя да спира на едно място и да бърка под тръбите, за да вземе нещо, което бе събудило интереса му. Той се изправи на крака, отиде при нея и й показа намереното.

— Отначало си помислих, че е изпражнение на плъх — каза той, с малкото кафяво нещо между пръстите си.

— Какво е това? — попита Ева Линд.

— Това е торбичка — отвърна Ерлендур.

— Торбичка?

— Да, с тютюн за дъвчене. Слага се под устната. Някой е изхвърлил или е изплюл тютюна си тук в коридора.

— Кой? Кой е бил в коридора?

Ерлендур погледна Ева Линд.

— Някой, който е „по-голяма курва от мен“ — отвърна той.

Бъдни вечер

30

Разбра, че Осп е на работа на етажа над неговия и след като си взе за закуска сандвичи и кафе, се качи по стълбите при нея.

Свърза се със Сигурдур Оли, за да получи необходимата му информация, телефонира на Елинборг, за да се увери, че тя не е забравила да провери историята за жената, с която Стефания бе казала, че се е срещнала в хотела в деня, когато охранителната камера я бе заснела. Елинборг не си беше вкъщи и не отговаряше на мобилния си телефон.

Ерлендур бе лежал буден до сутринта в непрогледния мрак. Когато най-после стана и погледна през прозореца на хотелската си стая, установи, че тази Коледа нямаше да е безснежна. Снегът навън валеше обилно. Виждаше се добре на светлината от уличните лампи. Гъстият сняг се отразяваше от уличното осветление и сякаш образуваше бял екран специално за Бъдни вечер.

Ева Линд му бе пожелала довиждане още на стълбите към мазето. Каза му, че ще се видят вечерта в апартамента на Ерлендур, на Бъдни вечер. Щяха да си сварят агнешки бут. Когато Ерлендур се събуди, започна да се чуди какво да й подари за Коледа. Откакто тя прекарваше Коледа при него, той й бе подарявал различни дреболии. Тя пък му подаряваше чорапи, за които си признаваше, че е откраднала. Един път му връчи ръкавици, за които твърдеше, че купила сама, и тях той много скоро загуби някъде. Ева никога не го попита за тях. Може би това харесваше най-много у дъщеря си — тя никога не питаше за нищо, освен ако не беше истински важно.

Сигурдур Оли му се обади, за да му даде исканата информация. Не беше много, но засега бе достатъчно. Ерлендур не знаеше какво точно търси, но му се стори, че си заслужава усилията да провери догадката си.

Наблюдава известно време, също като предния път, как момичето на етажа върши работата си, докато тя не го забеляза. Не се учуди, че го вижда.