Гласът

Ерлендур гледаше след таксито и ругаеше на глас. Не му се искаше да се връща в бара, където го чакаше Ева Линд, затова слезе надолу по стълбите към мазето. Озова се в коридора, където беше килерчето на Гвюдлойгур. Намери ключа и светна. Малкото електрически крушки, които все още работеха, хвърлиха слаба светлина в коридора. Той запристъпва напред, стигна до стаичката на Гвюдлойгур, отвори я и запали лампата. Плакатът с Шърли Темпъл се облещи насреща му.

„Малката принцеса“.

Чу тихи стъпки в коридора и разбра чии са още преди Ева Линд да се появи на вратата.

— Онази горе ми каза, че те е видяла да слизаш тук в мазето — каза Ева и погледна в стаята. Очите й се заковаха върху кървавите петна върху леглото. — Тук ли се е случило? — попита тя.

— Да — потвърди Ерлендур.

— Какъв е този плакат?

— Не знам — отговори Ерлендур. — Не разбирам как можеш да се държиш така. Не биваше да я наричаш „бабишкера“, не биваше да не й стиснеш ръката. Тя нищо не ти е направила.

Ева Линд мълчеше.

— Би трябвало да се засрамиш! — рече Ерлендур.

— Извинявай! — каза Ева.

Ерлендур не отговори. Стоеше и гледаше плаката. Шърли Темпъл, в красива лятна рокличка, с панделка в косата, с цветна усмивка. The Little Princess. Филм от 1939 година, по романа на Франсис Ходжсън Бърнет43. Темпъл играе малко буйно момиче, което е изпратено в училище-пансион в Лондон, след като баща й заминава за чужбина. Той я оставя в ръцете на тираничния директор на интерната.

Сигурдур Оли беше открил филма в интернет. Информацията за него обаче не им каза защо Гвюдлойгур бе закачил този плакат на стената си.

„Малката принцеса“, мислеше си Ерлендур.

— Веднага се сетих за мама — допълни Ева Линд зад гърба му. — Когато видях тази жена с теб на бара. И за нас със Синдри, за които ти никога не си се интересувал. Замислих се за всички нас. За нас като семейство, защото, както и да го погледнеш, ние все още сме семейство. Поне в моите очи.

Тя млъкна.

Ерлендур се обърна към нея.

— Не те разбирам — продължи тя. — Не разбирам как си могъл да ни пренебрегваш нас със Синдри. Не го разбирам. А ти не желаеш да говориш за неща, които те засягат. Никога не говориш. Никога не казваш нищо. Все едно че говоря на стената.

— Защо искаш обяснение за всичко? — попита Ерлендур. — Някои неща нямат обяснение. А някои не трябва да се обясняват.

— И това го казва ченгето!

— Хората говорят прекалено много — отбеляза Ерлендур. — Би трябвало да мълчат повече, така няма да се издават.

— Говориш за престъпниците. Винаги мислиш само за престъпниците, а ние сме твоето семейство.

Замълчаха.

— Вероятно съм правил грешки — каза накрая Ерлендур. — Не с майка ви, мисля. Макар че може би и с нея. Не знам. Хората често се разделят, за мен беше непоносимо да живея с нея. Но сбърках с вас със Синдри. Не си давах сметка за това, преди ти да ме откриеш и да започнеш да идваш у дома, като понякога водеше и брат ти. Не си давах сметка, че имам две деца, с които не съм имал връзка през цялото им детство, които бяха тръгнали твърде млади по лош път. Започнах да се питам дали и моето бездействие не е допринесло. Много съм мислил защо стана така. Също като теб. Защо не отидох в съда, за да получа родителски права, защо не се борих като лъв да бъда с вас. Или защо не опитах да говоря с майка ви и да постигнем някакво споразумение. Или защо просто не ви причаках пред училището, за да ви открадна.

— Ти просто не си се интересувал от нас — угори го Ева Линд. — Не е ли това отговорът?

Ерлендур замълча.

— Не е ли това? — повтори Ева.

Ерлендур поклати глава.

— Не — отвърна той. — Бих искал да е толкова просто.

— Просто? Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че…

— Какво?

— Не знам как да го кажа. Мисля, че…

— Да.

— Мисля, че аз също загинах в планината.

— Когато е умрял брат ти ли?

— Трудно е да се обясни, може би дори не е възможно. Може би не е възможно да бъдат обяснени всички неща, а може би е най-добре някои неща да си останат необяснени.

— Какво искаш да кажеш с това, че си загинал?

— Не знам… нещо вътре в мен умря.

— Искаш ли…

— Мен ме намериха и бях спасен, но и умрях. Нещо вътре в мен. Нещо, което преди го имах. Не знам точно какво беше това. Брат ми загина и си мисля, че с него нещо и в мен умря. Струваше ми се, че нося отговорност за него. Оттогава не се чувствам добре. Изпитвах вина, че аз бях този, който оцеля, а не той. Оттам насетне избягвах да поемам отговорност за каквото и да е. И въпреки че не съм бил изоставян директно така, както аз ви пренебрегвах вас със Синдри, беше все едно че нямам никакво значение. Не съм сигурен дали съм прав за това и никога не ще узная, но го усетих веднага, след като ме прибраха от планината. Оттогава винаги съм го чувствал.

— През всичките години?

— Времето не важи за чувствата.

— Защото ти си оцелял, а той не е?