Гласът

— А, вече си станал? — каза тя, сякаш той беше един от най-мързеливите гости на хотела.

— Не можах да спя — обясни той. — Всъщност си мислех за теб през цялата нощ.

— За мен? — отвърна Осп и сложи куп кърпи в количката за мръсно бельо. — Надявам се не нещо мръснишко. До гуша ми е дошло от простащина в този хотел.

— Не — каза Ерлендур. — Нищо мръснишко.

— Дебелия ме пита дали не съм ти подшушнала някоя глупост. А готвачът ми крещя, сякаш съм откраднала нещо от шведската му маса. Знаеха, че съм говорила с теб.

— По някакъв начин всички знаят всичко за всички в този хотел — отвърна Ерлендур. — А на практика никой нищо не казва за никого. Трудно е да се разбереш с такива хора. Като теб например.

— Като мен?

Осп влезе навътре в стаята, която почистваше в момента, и Ерлендур я последва също както миналия път.

— Казваш всичко, което знаеш, и човек ти вярва, защото изглежда, че се държиш почтено и говориш истината. Обаче излиза, че казваш само част от онова, което знаеш, а това си е все едно да излъжеш. За нас това е много сериозно. За нас полицаите. Такава лъжа. Разбираш ли за какво говоря?

Осп не отговори. Беше заета със смяната на бельото на леглото. Ерлендур наблюдаваше движенията й. Не можеше да отгатне за какво си мисли. Осп се държеше така, сякаш полицаят не беше в стаята, все едно че можеше да го отърси от себе си, ако се направи, че ченгето не съществува.

— Ти, например, не ми каза, че имаш брат — подхвана Ерлендур.

— За какво да ти казвам това?

— Защото той е затънал в проблеми.

— Той не е затънал в никакви проблеми.

— Не заради мен — каза Ерлендур. — Не аз съм го вкарвал в проблемите. Но си има такива и винаги търси сестра си, когато има нужда от помощ.

— Не разбирам накъде биеш — отвърна Осп.

— Ами да ти кажа тогава — продължи Ерлендур. — Бил е прибиран на топло два пъти, не за дълго, за взлом и кражба. Това са типични за дребните престъпници начини за незаконно облагодетелстване. Типични за наркоманите, които дължат пари. Той вече е минал на най-скъпите наркотици и никога не му стигат парите. Но дилърите не се колебаят, когато става въпрос за стоката. Хващали са го повече от веднъж и са го пребивали. Един път дори са го заплашвали, че ще му чупят коленете с ковашки чук. Ето защо той трябва да прави и други неща, различни от това да краде, само за да си набави дрога. Трябва да намери пари и за дълговете си.

Осп остави чаршафите.

— Върши разни неща, за да си осигури пари за дрога — рече Ерлендур. — Ти вероятно знаеш какви. Такива, каквито тия деца правят. Децата, превърнали се в пропаднали наркоманчета.

Осп не каза нищо.

— Разбираш ли сега за какво говоря?

— Стина ли ти каза това? — попита Осп. — Видях я вчера тук в хотела. Често съм я виждала тук. Ако някоя може да се нарече курва, то това е тя.

— Тя нищо не ми е казала — подхвана Ерлендур, като не позволи на Осп да промени темата. — Не е минало много време, откакто брат ти е бил долу в мазето, където е живял Гвюдлойгур. Дори може да се каже, че е бил там и след убийството му. В дъното на коридора е доста мрачно и там никой не ходи. Може да се предположи, че е бил там съвсем наскоро. Все още се усеща миризмата след него, поне я усещат онези, които я познават добре. Онези, дето пушат хашиш, гълтат амфетамини и топят хероин.

Осп го гледаше втренчено. Ерлендур не разполагаше с кой знае колко, когато отиде да се види с нея, само с това, че нишата в коридора на мазето беше старателно изчистена. Но по реакцията й видя, че казаното от него не е далеч от истината. Обмисляше дали да не рискува и да отиде по-надалеч в предположенията си, поколеба се няколко мига, после реши да действа.

— Намерихме също и тютюн за дъвчене, който е останал от него — каза той. — От дълго време ли използва тютюн за дъвчене?

Осп все още го гледаше втренчено, без да отрони и дума. След малко сведе глава надолу към леглото и чаршафа, който държеше в ръцете си. Гледа продължително време надолу, сякаш решаваше дали да се предаде, накрая остави чаршафа да падне от ръцете й върху леглото.

— Откакто навърши петнайсет години — рече Осп толкова тихо, че Ерлендур едва я чу.

Чакаше я да продължи, но това не се случи. Стояха един срещу друг в хотелската стая и никой от двамата не нарушаваше тишината. След малко Осп въздъхна тежко и седна на леглото.

— Той никога няма пари — каза тя тихо. — Дължи на всички. Постоянно. Заплашиха го, че ще го пребият, и въпреки това продължава да задлъжнява. Понякога намира пари и плаща някаква част от дълговете. Мама и татко отдавна вдигнаха ръце от него. Изхвърлиха го, когато беше на седемнайсет. Пращаха го на рехабилитации, но той бягаше. Веднъж не се прибра цяла седмица и те пуснаха обява за издирване във вестниците. Но на него му беше все едно. Оттогава скита. Аз съм единствената от семейството, която има някаква връзка с него. Понякога го пускам зимно време долу в мазето. Спи там в нишата, когато трябва да се крие. Забраних му да носи наркотици, но не мога да се оправя с него. Никой не може.

— Давала ли си му пари? За да плаща на тия хора?