Гласът

— Що за човек е той всъщност? Трябваше да го съборят на земята и насила да му отварят устата. Доста неприятно беше да го видиш как се държи, как се съпротивлява на полицаите в килията.

— Не мога да го разбера напълно — отвърна Ерлендур. — Не съм сигурен какво точно прави тук и какво крие.

Не му се щеше да се разпростира за поведението на Уапшот, не искаше да говори за детската порнография и присъдите за сексуални престъпления, които колекционерът беше получавал във Великобритания. Струваше му се, че не върви някак да говори за тия неща точно с Валгердур, още повече че Уапшот все пак имаше право личният му живот да не бъде обсъждан под път и над път с всеки срещнат.

— Предполагам, че ти си много по-привикнал към това, отколкото аз — каза Валгердур.

— Никога не съм взимал проба от слюнката на човек, който е хвърлен на земята, лежи там и пищи.

Валгердур се засмя.

— Не това имах предвид. Не съм седяла така сама с друг, освен с мъжа ми, в продължение на, мисля, трийсет години. Тъй че ще ме извиниш, ако се държа… непохватно.

— Значи, сме еднакво непохватни — отвърна Ерлендур. — Аз също нямам голям опит. Скоро ще стане четвърт век, откакто се разделих със съпругата ми. Жените в моя живот могат се изброят на три пръста.

— Мисля, че съм на път да се разделя с него — каза Валгердур унило и Ерлендур я погледна изненадано.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Да се разделиш със съпруга си?

— Мисля, че между нас всичко е свършило, и исках да те помоля за извинение.

— Мен?

— Да, теб — кимна Валгердур. — Като някоя глупачка съм — простена тя. — Исках да те използвам, за да си отмъстя на мъжа ми.

— Не разбирам накъде биеш — рече Ерлендур.

— Аз също не разбирам. Откакто го узнах, всичко е просто ужасно.

— Откакто узна какво?

— Че ми изневерява.

Тя каза това така, сякаш говореше за кой да е факт, с който й се налага да живее. Ерлендур не успя да прецени как се чувства събеседничката му. Усети единствено празнотата в думите й.

— Не знам кога е започнало всичко и защо — продължи тя.

Валгердур се умълча. Ерлендур не знаеше какво да каже и също млъкна.

— Ти изневерявал ли си на жена си? — внезапно попита тя.

— Не — отвърна Ерлендур. — При нас не това беше проблемът. Бяхме млади и не гледахме в една посока.

— Една посока — повтори тя разсеяно. — Какво е това?

— Имаш ли намерение да се разведеш с него?

— Опитвам се да си изясня ситуацията — отвърна тя. — Вероятно зависи и от това какво ще направи той.

— Как ти изневяра?

— Как ми изневяра? Да не би да има различни начини?

— Години ли е продължавало, или е започнал наскоро? Може би е бил с повече от една жена?

— Казва, че е бил с една и съща в продължение на две години. Не посмях да го попитам за миналото, дали е бил с повече от една. С някои, за които не знам нищо. Човек никога нищо не знае. Доверяваш се на близките си, на съпруга си, но тъй и нищичко не разбираш до деня, в който мъжът ти започне да говори за брака ви, казва, че познавал тази жена вече от две години, а ти седиш като някоя глупачка. Изобщо не знаеш за какво ти говори той. А след това става ясно, че са се срещали по разни хотели като този…

Валгердур млъкна отново.

— Тя омъжена ли е, тази жена? — попита Ерлендур.

— Разведена. С пет години е по-млада от него.

— Той даде ли ти някакво обяснение за изневярата? Защо той…?

— Искаш да кажеш, че вината е моя? — прекъсна го Валгердур.

— Не, нямах предвид…

— Може и да е моя вината — каза тя. — Не знам. Нямаше обяснения. Само злоба и неразбиране, така ми се струва.

— А двамата ви синове?

— Не сме им казвали. И двамата не живеят вече при нас. Може би това е обяснението. Прекалено малко време имахме за нас самите, докато те бяха при нас, и прекалено много време, след като се изнесоха. Може би не се познавахме вече. Станахме двама непознати след всичките тия години.

Помълчаха.

— Не трябва да се извиняваш — рече Ерлендур накрая и я погледна. — За нищо. Аз трябва да те помоля да ми простиш за това, че не бях искрен с теб. За това, че те излъгах.

— Излъгал си? Мен?

— Попита ме защо имам такъв интерес към смъртта в планините, към безследно изчезналите по планинските пътища, а аз не ти казах истината. То е, защото почти никога не съм говорил за това и предполагам, че ми е трудно да го правя. Струва ми се, че просто не засяга никого другиго. Дори децата ми. Преди известно време животът на дъщеря ми беше в опасност, мислех, че ще умре. Дотогава не изпитвах нужда да говоря с нея за тия неща, да й разкажа.

— Какво да й разкажеш? — предпазливо попита Валгердур. — Случило ли се е нещо?

— Брат ми изчезна безследно — отвърна Ерлендур. — Когато беше на осем години. Не го намериха, до ден-днешен не е открит.

Бе изрекъл гласно, пред напълно непозната жена, в бара на някакъв хотел, онова, което тежеше на сърцето му почти откакто се помнеше. Може пък това да бе отдавна лелеяна мечта, може би не искаше вече да стои сам в тази виелица.