Гласът

— Идваш ли? — тихо попита Осп, която стоеше на стълбите и го чакаше.

— Идвам — увери я Ерлендур.

Последва я по стълбите надолу. Влязоха в стаята за почивка на персонала, където бе говорил за първи път с Осп. Видя същата мръсотия и занемареност. Момичето заключи вратата след тях. Брат й седеше до една от масите и скочи на крака, щом Ерлендур влезе.

— Нищо не съм му сторил! — каза той с тънък глас. — Осп казва, че си мислиш, дето аз съм го направил, но не съм. Нищо не съм му направил.

Носеше мръсно зимно палто, синьо на цвят, скъсано на едното рамо. Отдолу се виждаше белият хастар. Джинсите му бяха станали черни от мръсотия, беше обут в опърпани тъмни ботуши, които трябваше да се връзват чак до прасеца, но връзките липсваха. Дългите му и оплескани с нещо пръсти държаха цигара. Момчето смукна от цигарата и издуха дима. Гласът му звучеше превъзбудено, той ходеше напред-назад из стаята подобно на заключено в клетка животно, приклещен в ъгъла от полицай, готов да го арестува.

Ерлендур погледна назад към Осп, която все още стоеше до вратата, после отново обърна очи към брат й.

— Сигурно много вярваш на сестра ти, след като си дошъл тук.

— Не съм направил нищо — отвърна младежът. — Тя ми каза, че си окей и си искал само информация.

— Трябва да знам в каква връзка си бил с Гвюдлойгур — рече Ерлендур. — Не знам дали ти си го намушкал.

— Не съм го намушкал.

Ерлендур се опита да го прецени. Беше на възраст някъде между юноша и зрял мъж, имаше детински вид, но в изражението му се четеше някаква твърдост, горчивина и ярост, очевидно по повод на нещо, за което Ерлендур нямаше представа.

— Никой не твърди, че ти си извършил убийството — подхвана Ерлендур, опитвайки се да го успокои. — Какви бяха отношенията ти с Гвюдлойгур?

Момчето погледна сестра си. Осп продължаваше да стои мълчаливо до вратата. Младежът отново погледна Ерлендур.

— Понякога му правих услуги и той ми плащаше за това — поясни той.

— Как се запознахте? От колко време се познавахте?

— Той знаеше, че съм брат на Осп. Беше му смешно, както на всички други, че сме брат и сестра.

— Защо?

— Казвам се Рейнир.

— И? Кое е смешното?

— Ами Осп и Рейнир44. Брат и сестра. Някаква шегичка на татко и мама. Все едно страшно са си падали по овощарството.

— Та как се запознахте?

— За първи път го видях тук в хотела, бях дошъл при Осп. Някъде преди около половин година.

— И?

— Той знаеше кой съм. Осп му беше разказала за мен. Тя понякога ме пуска да пренощувам в хотела. В коридора, тук при него.

Ерлендур се обърна към Осп.

— Нишата е щателно почистена — отбеляза той.

Осп го погледна неразбиращо и не отговори нищо. Ерлендур отново се обърна към Рейнир.

— Значи, той е знаел кой си бил ти. Спал си в коридора пред неговата стаичка. После какво?

— Дължеше ми пари. Каза, че ще ми плати.

— За какво ти дължеше пари?

— Защото му духах понякога и…

— И?

— И понякога му давах да ми духа.

— Ти знаеше ли, че е обратен?

— Е, не е ли очевидно?

— А презервативът?

— Винаги използвахме презервативи. Той имаше някаква параноя. Казваше, че не иска да рискува. Не знаел дали не съм заразен с нещо. Не съм заразен с нищо — каза момчето, като натърти на последните думи и погледна сестра си.

— Използваш ли тютюн за дъвчене?

— Това пък какво общо има? — попита Рейнир.

— Нищо. Използваш ли тютюн за дъвчене?

— Да.

— Беше ли с Гвюдлойгур в деня, когато е бил намушкан?

— Да. Той ме помоли да се срещнем, имаше намерение да ми плати.

— Как се свърза с теб?

Рейнир извади от джоба си мобилен телефон и го показа на Ерлендур.

— Когато дойдох, той се обличаше в костюма на Дядо Коледа. Каза, че бърза за коледното празненство. Плати ми каквото ми дължеше, погледна часовника и видя, че има време и да се позабавлява.

— Много ли пари държеше в стаята си?

— Не, поне аз не знам. Видях единствено парите, които ми плати. Но каза, че очаквал купища мангизи.

— Откъде?

— Не знам, седял бил върху златна мина.

— Какво е искал да каже според теб?

— Имаше нещо, което смяташе да продаде. Не знам какво беше. Не ми каза. Каза само, че очаквал купища мангизи, тоест много пари, не използва думите „купища мангизи“. Той не говореше по този начин. Винаги говореше много почтително, използваше красиви думи. Беше ужасно учтив. Готин пич. Не ми е правил нищо лошо. Плащаше си винаги. Познавам много други по-лоши от него. Понякога искаше само да си говори с мен. Беше самотен, поне така каза. Казваше, че няма друг приятел, освен мен.

— Разказвал ли ти е за миналото си?

— Не.

— Нищо за това, че е бил дете звезда?

— Не. Дете звезда? В какво?

— Видя ли при него някакъв нож, може би от кухнята на хотела?

— Да, имаше нож, но не знам откъде може да е бил. Като дойдох, той режеше нещо от костюма на Дядо Коледа. Каза, че трябвало да си вземе нов за следващата година.

— И не е имал никакви пари, освен тези, които ти е платил?

— Не, не мисля.

— Не си го ограбил?

— Не.

— Не си взел онзи половин милион, който е бил в стаята му?

— Половин милион? Той е имал половин милион?