Гонитбата на Шута

— Кардеф, прекаляваш с фантазиите. Този път води до изопачаване на пророчествата. Внимавай много да не изкривяваш древните думи, особено когато го правиш толкова фрапантно, за да се изкараш по-учен от своя партньор Репин.

— Лингстра Дуалия, аз…

— Приличам ли ти на някоя, която има време да стои в снега и да спори с теб? Трябва да сме далече от тук преди да падне нощта. С всеки момент, в който се забавим, възможността някой да зърне пламъците отдалече и да дойде да види какво се е случило тук става по-голяма. И тогава Винделиар трябва да разпръсне дарбата си още по-нашироко, а контролът му става все по-слаб с всеки миг. Подчинете ми се веднага. Отведете шайсим и жената до шейната. Яхнете конете си и двама от вас да помогнат на Винделиар до шейната също така. Той е почти изчерпан. Трябва да потегляме веднага.

След като се разпореди, тя се обърна и ме погледна, както се бях присвила до Шън.

— Е, малки шайсим, мисля, че получи каквото пожела. Хайде да ви качим на шейната и да потегляме.

— Не искам да ходя никъде.

— И все пак ще тръгнеш. Всички знаем, че ще тръгнеш, както и самият ти. Защото от тази точка във времето са документирани само два възможни изхода. Ти тръгваш с нас. Или умираш тук.

Изрече го със спокойна увереност, все едно изтъкваше, че в безоблачен ден не може да вали дъжд. Долових абсолютната вяра в думите ѝ.

Веднъж моят доведен брат Хеп ме забавлява почти час, като ми показваше как, дълго след като е дръпнал струна, дървото на лютнята вибрира. Усетих го и сега — как думите на жената събудиха звук в мен. Беше права. Знаех, че е истина, и точно затова ги бях заплашила със смъртта си. Тази нощ щях или да напусна своя дом с тях, или да умра тук. Всички обстоятелства, които можеха да доведат до друг изход от този момент, бяха твърде далечни, твърде фантастични, за да се надявам на това. И аз го знаех. Може би го бях знаела откакто се бях събудила тази сутрин. Примигах и по гърба ми пробяга тръпка. Сега ли се случваше това, или беше спомен от сън?

Силни ръце ме вдигнаха от снега. Този, който ме понесе, заговори утешителни думи, които не разбирах. Вдигнах глава и видях, че четирима носят Шън. Не че беше тежка, но се бореше, сякаш краката и ръцете ѝ бяха различни същества.

Жената, която нарекоха Дуалия, вече беше при шейната и правеше ново гнездо между кожите и одеялата. Подадоха ме на нея и тя ме намести между краката си, с лицето ми настрани от нейното, с гърба ми стоплен от гърдите ѝ и с ръцете ѝ около мен. Не ми харесваше да съм толкова близо до нея, но бях заклещена там. Шън я натовариха като чувал зърно и след това струпаха одеяла отгоре ѝ. Щом я пуснаха, тя престана да се бори и лежеше като умряла под купчината завивки. Част от полата ѝ се беше закачила на ръба на шейната и червеният плат стърчеше навън като изплезен език.

Някой заговори на конете и те тръгнаха. Бях с лице назад. Слушах тупането на копитата, приглушено от падащия сняг, скрибуцането на широките дървени плазове и заглъхващото пращене на пламъците, които поглъщаха конюшнята. Хората на Върбов лес, моите хора, бавно се прибираха в къщата. Не поглеждаха към нас. Оставихме зад себе си светлината на горящата конюшня и навлязохме в дългата алея за впрягове, която извеждаше от Върбов лес. Фенерите се полюшваха и мехурът светлина подскачаше около нас, докато се плъзгахме под арката отрупани със сняг брези.

Дори не разбрах, че човекът-мъгла е в шейната, докато той не проговори на Дуалия.

— Свърши се — отрони с тежка, доволна въздишка. Определено беше момче, осъзнах. Гласът му беше съвсем момчешки, когато добави: — И вече можем да си идем у дома, далече от студа. И убийствата. Лингстра Дуалия, не бях разбрал, че ще има толкова много убийства.

Усетих как тя извърна глава да го погледне — той беше седнал отпред на капрата с коларя. Заговори тихо, все едно бях заспала. Не смеех и да се опитам да се скрия в съня.

— Не искахме да има убийства. Но знаехме, че е невъзможно да го избегнем. Трябваше да използваме инструментите, с които разполагахме, а Елик е човек, изпълнен с горчивина и омраза. Богатството и удобството, което очакваше на старини, му убягнаха. Загуби положението си, името си и всички удобства. Обвинява целия свят за това. Стреми се да натрупа за няколко години онова, чието придобиване му отне целия живот. Затова винаги ще е по-жесток, по-алчен, по-безскрупулен, отколкото е нужно. Той е опасен, Винделиар. Никога не забравяй това. Особено опасен е за теб.

— Не се страхувам от него, лингстра Дуалия.

— А би трябвало.