Гонитбата на Шута

— Тази тука. Това котенце се опита да забие нож в мен. Все още има огън в нея. Още не съм я имал. А в някои неща не съм припрян човек.

Слезе от коня, без да пуска косата на Шън. Тя се опита да се отскубне, но той само премести ръката си на тила ѝ. Беше по-висок от нея и когато я задържа на ръка разстояние, махащите ѝ юмруци не можеха да го достигнат. Мъжете на Върбов лес само стояха и гледаха. Погледите им бяха унили, устите — отпуснати. Никой не скочи да ѝ помогне. Фицбдителен щеше да се опита да я защити. Но го бях видяла по-рано, проснат в собствената му кръв в снега. Шън се бореше да се измъкне от похитителя, толкова безпомощна, колкото щях да съм аз. Той се изсмя и извика:

— Ще се погрижа специално за тая, а после ще ви догоня. Преди заранта.

Другите войници на коне се размърдаха, изведнъж заинтригувани, надвивайки спокойствието, внушавано от човека-мъгла. Очите им бяха приковани в борещата се жена като на домашни псета, гледащи как някой откъсва последния къс месо от кокал.

Пълничката жена хвърли отчаян поглед към човека-мъгла, Винделиар. Той стисна уста и устните му се издадоха напред като патешки клюн. Дори от мястото си, забравена от тях, усетих задушаващото притегляне на онова, което правеше. Мислите ми се размекнаха по краищата като свещи, поднесени много близо до пламък. Канех се да направя нещо, но то можеше да почака. Щеше да е твърде голямо усилие. Денят беше дълъг и бях уморена. Тъмно беше тук, и студено. Време беше да намеря някое тихо, безопасно място и да отдъхна. Да отдъхна.

Обърнах се отново към шейната и се пресегнах към ръба, за да се кача. Ръцете ми в огромните кожени ръкавици се хлъзнаха и челото ми се удари силно в дървото.

Събуди се! Бори се. Или бягай. Но не заспивай. Бащата Вълк разтърси съзнанието ми все едно изтърси живота от телцето на заек. Потръпнах и се върнах към себе си. Изтласкай го. Изтласкай го от себе си. Но тихо, тихо. Не му давай да усети, че се бориш с него.

Не беше лесно. Мъглата беше като паяжина: лепнеше, заглушаваше и размътваше зрението ми. Вдигнах глава и вперих поглед над шейната. Винделиар държеше другите под властта си. Не че ги принуждаваше да правят нещо. Просто поставяше мислите им на място, където отдих и сън звучаха по-съблазнително от всичко друго. Въздействаше дори и на пленниците. Някои се смъкваха там, където стояха, и падаха в снега.

Шън беше спряла да се бори, но мъглата като че ли не я докосваше. Гледаше похитителя си озъбена. Хоген се вторачи в нея, разтърси я, а след това я зашлеви. Тя го изгледа с омраза, но отказа да се бори. Беше осъзнала, че това само го развеселява. Хоген се изсмя, жестоко и злобно. След това я сграбчи за гърлото и я тласна грубо назад. Тя остана да лежи на земята. Полите на роклята ѝ се разпиляха по снега като листенца на роза. Чаровният мъж стъпи на полите на Шън, затисна я долу и посегна към токата на колана си.

Командирът му го гледаше безучастно. Повиши глас и заговори на хората си. Беше тънък старчески вик, но това беше маловажно. Знаеше, че ще му се подчинят.

— Довърши си работата. Хвърли труповете в огъня, когато приключиш. После ни последвай. Тръгваме веднага. — Хвърли поглед към красивия мъж. — Не се бави, Хоген.

После обърна коня си и вдигна ръка. Конниците му го последваха, без да поглеждат назад. От сенките излязоха още, някои на коне, други пеша. Пълничката жена и Винделиар се огледаха. В този момент разбрах, че не са сами. Другите бяха останали незабележими за мен, както бе поискал човекът-мъгла.

Бяха облечени в бяло. Или така си помислих. Но когато подминаха светлината на огъня и се струпаха около пълната жена и Винделиар, разбрах, че облеклата им са в оттенъци на жълто и слонова кост. Всички бяха облечени еднакво, сякаш вталените им палта и ватирани панталони бяха някаква странна ливрея. Носеха плетени шапки, които покриваха ушите им; дългите парчета на тила можеха да се увият около гърлата им. Никога не бях виждала такива шапки. Лицата им толкова си приличаха, че все едно бяха братя, всички със светла кожа и коса, закръглена брадичка и розови устни. Не можех да определя дали са мъже, или жени. Движеха се мълчаливо, сякаш капнали от изтощение, с провиснали усти. Минаха точно покрай красивия мъж, който се бореше с токата на колана си, застанал над Шън. Поглеждаха Шън, докато минаваха, с жал, но без милост.

Пълничката жена заговори, щом се струпаха около нея.

— Съжалявам, лурики. Искаше ми се също като на вас това да беше избегнато. Но стореното не може да се отмени, както всички знаем. Беше провидяно, че това може да се случи, но нямаше ясна гледка към пътя, който да ни доведе до това да не се случи и да намерим момчето. Тъй че днес избрахме път, който знаехме, че ще е кървав, но че ще свърши на нужното място. Намерихме го. И сега трябва да го отведем у дома.

Младежките им лица бяха вцепенени от ужас. Един заговори:

— А тези тук? Тези, които не умряха?