Гонитбата на Шута

Старецът държеше меча си и от насоченото към земята острие капеше мрак. Можех почти да виждам мъглата. След това осъзнах, че всъщност не мога да виждам съвсем през нея. Отразяваше светлина, тъй че старецът имаше аура от червена огнена светлина около себе си. Лицето му беше ужасяващо, старо и отпуснато все едно се беше разтопил. Костите бяха твърди, а очите му бяха светли. Излъчваше горчивина и омраза към всеки, който не беше толкова окаян като него. Зарових в ума си и направих малка дупка в стената си, за да мога да усетя какво казва човекът-мъгла на стария войник. Човекът-мъгла го загръщаше в триумф и успех, захранваше го с удовлетвореност и задоволство. Задачата бе изпълнена. Щеше да бъде добре възнаграден, възнаграден много над очакванията му. Хората щяха да научат какво е направил. Щяха да чуят за това и да помнят кой е бил. Щяха да съжалят за отношението си към него. Щяха да пълзят пред него и да го молят да е милостив.

Но как? Сега беше моментът да обърне гръб на грабежа и насилието, време беше той и хората му да вземат онова, за което бяха дошли, и да започнат пътуването обратно. Ако се забавеха тук, това можеше само да причини усложнения. Щеше да има повече сблъсъци, повече убийства… не. Мъглата изведнъж се измести. Не го захранвай с тази възможност. Вместо това мъглата се изпълни със студа и тъмнината, и с това колко е уморен. Мечът тежеше в ръката му; бронята превиваше раменете му. Имаха онова, за което бяха дошли. Колкото по-скоро тръгнеха обратно към Халкида, толкова по-скоро щеше да е в по-топли земи с добре спечелената си награда. Толкова по-скоро щеше да погледне от коня си хората, които щяха да съжалят, че са го презирали.

— Трябва да изгорим всичко. Да ги избием всички и да изгорим всичко — подхвърли един от мъжете. Беше яхнал кафяв кон. Усмихна се и показа здрави зъби. Светлата му коса беше стегната отзад на две дълги плитки. Челото му беше четвъртито, а брадичката твърда. Подкара коня си в скупчените хора и те се раздвоиха като масло, топящо се пред гореща лъжица. Обърна коня си сред тълпата и погледна към командира си. — Командир Елик! Защо трябва да оставим и една греда изправена тук?

Пълничката жена заговори ясно в нощта:

— Не. Не, Хоген, това би било глупост. Не правете необмислени неща. Слушайте командира си. Елик знае какво е разумно. Изгорете конюшнята и труповете. Оставете на Винделиар да се погрижи за всичко останало. Да си тръгнем за дома докато знаем, че никой няма да ни помни или преследва. Имаме това, за което дойдохме. Без гонитба, която да ни притеснява, можем по-бързо да се върнем в топлите земи.

Измъкнах се с усилие от пластовете одеяла и черги. Ботушите ми, бяха ми смъкнали ботушите от краката и ми бяха оставили само чорапите. Да си намеря ботушите или да загубя възможността да избягам? Дългият халат от тежка бяла козина стигаше до под коленете ми. Навих го нагоре, пропълзях и се смъкнах от шейната. Краката ми се огънаха и лицето ми затъна за миг в снега. Надигнах се с усилие. Цялото тяло ме болеше, но не беше само това. Чувствах се като отделена от мускулите си. Загубих няколко ценни мига да раздвижа краката си, докато не усетих, че мога да ходя, без да падам.

И тогава се изправих. Можех да ходя. Но какво можеше да ми помогне това? В този момент мразех, че съм малка, повече, отколкото бях мразила ръста си през целия си живот. Но дори и да бях висок и могъщ воин на силен кон, какво можех да направя срещу толкова много въоръжени мъже?

Почувствах се зле и безпомощна, щом осъзнах по-голямата истина. Дори и армия не можеше да отмени онова, което беше сторено. Нищо и никой не можеше да върне иконом Ревъл или да отмени това, че кръвта на Фицбдителен беше пролята на снега, или че конюшните бяха изгорени. Всичко беше разбито. Може все още да бях жива, но бях само едно късче разбит живот. Нито един от нас не беше цял. Нямаше връщане за никой от нас.

Не можех да реша какво да направя. Вече ми ставаше студено. Можех да се върна, да се заровя под одеялата и да оставя да ме сполети каквото щеше да ме сполети. Можех да избягам в тъмното и да се опитам да намеря Настойчивост под снега и наметалото. Можех да избягам при пленените хора и отново да ме завлекат до шейната. Зачудих се дали мога да стана твърда като стомана и да избягам в горящата конюшня толкова надълбоко, че да умра там. Колко ли щеше да боли?

Хванатите натясно вълци се бият. Дори кутретата.

Тази мисъл попи в мозъка ми, а след това замръзна и се разби от дълъг пронизителен писък. Толкова пронизителен, че успях да разпозная кой пищи. Беше Шън. Надникнах иззад шейната. Мъжът, който се бе опълчил на пълната жена, стискаше Шън за косата.

— Ще тръгнем — съгласи се той вежливо. — Но първо ще се порадвам на собствената си награда.

Дръпна Шън нагоре и я изправи на пръсти. Тя изквича като прасенце. По всяко друго време звукът щеше да е смешен. Разкъсаната ѝ блуза зееше. Беше червена като кръв, извезана с бяла дантела на снежинки.

Мъжът я разтърси грубо.