Гонитбата на Шута

Тръснах глава, за да прочистя ума си от паяжини. Трябваше да правя нещо! Трябваше да правя нещо, но тялото ми бе натежало и омекнало, като чувал с мокро пране. Не можех да си спомня как се бях върнала във Върбов лес, още по-малко облечена в тежък кожен халат и овързана в някаква шейна. Все едно се връщах обратно по пътя си, търсейки изгубена ръкавица, подредих онова, което можех да си спомня за преживяния ден. Бях в класната стая с другите деца. Иконом Ревъл, как умря, докато ни предупреждаваше да бягаме. Бях скрила децата в тайния проход в стените на Върбов лес, но вратата се бе оказала затворена за мен. Бягането ми с Настойчивост. Бяха го простреляли. Бяха ме пленили. И бях толкова щастлива, че са ме пленили. Повече от това не помнех. Но по някакъв начин ме бяха върнали във Върбов лес, завили ме бяха в тежко кожено палто и ме бяха увили в десетина одеяла. И сега бях тук, в шейна, и гледах как конюшните горят.

Извърнах очи от подскачащите оранжеви пламъци на горящата конюшня и погледнах към имението. Хора, всичките хора, които бях познавала през целия си живот, се бяха събрали пред високите порти на Върбов лес. Не бяха облечени за снега. Бяха с дрехите, които бяха навлекли същата сутрин за ежедневната работа вътре в имението. Бяха се сгушили накуп, присвити или вкопчени един в друг за топлина. Видях няколко по-ниски фигури и най-сетне замъгленото ми зрение открои, че са децата, които бях скрила. Въпреки строгото ми предупреждение бяха излезли и се бяха издали. Бавната ми мисъл свърза горящата конюшня със скритите деца. Може би беше разумно, че са излезли. Може би нападателите щяха да запалят и къщата.

Нападателите. Стиснах очи и ги отворих отново, мъчех се да прочистя и зрението, и мисълта си.

Това нападение беше непонятно за мен. Нямахме никакви врагове, за които да знам. Бяхме много навътре в херцогството Бък, а Шестте херцогства не бяха във война с никого. И все пак тези чужденци бяха дошли и ни бяха нападнали. Бяха разбили портите и бяха нахлули с бой в коридорите ни.

Защо?

Защото искаха мен.

Мисълта беше нелогична, и все пак като че ли беше истина. Тези нападатели бяха дошли, за да отвлекат мен. Въоръжени мъже на коне ме бяха заловили. Бяха ни прегазили. „О, Настойчивост.“ Кръвта му се процеждаше между пръстите му. Мъртъв ли беше, или се беше скрил? Как се бях озовала тук, как се бях завърнала във Върбов лес? Един от мъжете ме беше сграбчил и ме беше повлякъл. Жената, която, изглежда, командваше това нападение, се бе зарадвала, че са ме намерили, и ми каза, че ме връщат у дома, където ми било мястото. Намръщих се. Толкова щастлива се бях почувствала от тези думи. Толкова обичана. Какво ми беше станало? Човекът-мъгла ме беше поздравил и посрещнал като свой брат.

Въпреки че бях момиче. Не им бях казала това. Толкова бях изпълнена с щастие от това, че ги виждам, че едва можех да говоря. Бях разперила ръце към човека-мъгла и към пълничката мила жена, която ме беше спасила от нападателя, който ме душеше. Но след това… Помнех топла белота. Нищо повече. Споменът беше непонятен, но въпреки това ме изпълваше със срам. Бях прегърнала жената, която бе довела тези убийци в моя дом.

Извърнах бавно глава. Имах чувството, че нищо не мога да правя бързо. Не можех да се движа бързо или да мисля бързо. Бавно си спомних, че бях паднала лошо. От бягащ кон. Бях ли си ударила главата? Това ли не ми беше наред?

Невиждащите ми очи се бяха съсредоточили върху горящите конюшни. Сега към тях се приближиха двама мъже, които носеха нещо. Мъже на Върбов лес, облечени в нашето жълто и зелено, в най-хубавите си дрехи. За нощта на Зимния празник, който се беше превърнал в зимно клане. Единият беше Лин, овчарят ни. Носеха нещо. Нещо провиснало. Тяло. Покрай горящите конюшни снегът се беше разтопил на киша. Затътриха се напред. Все по-близо. Щяха ли да влязат направо в пламъците? Но след като се доближиха, спряха.

— Едно, две, три! — Гласът на Лин изхриптя на броенето, докато люшваха тялото, а след това, на три, го метнаха. То полетя в червената паст на горящата сграда. Обърнаха се и като кукли, влачещи се по сцена, се отдалечиха от пожара.

Затова ли гореше конюшнята? За да се отърват от телата? Една хубава клада е много ефикасен начин да се отървеш от тяло. Бях научила това от татко си.

— Тате? — прошепнах. Къде беше той? Щеше ли да дойде да ме спаси? Можеше ли да спаси всички ни? Не. Беше ме оставил и бе заминал в замъка Бъкип да се опита да спаси слепия стар просяк. Нямаше да спаси нито мен, нито хората ни. Никой нямаше да ме спаси.

— По-умна съм от това — прошепнах. Не бях съзнавала, че ще го изрека. Сякаш някаква част от мен се мъчеше да събуди затъпялото, изтръпнало същество, в което се бях превърнала. Огледах се със страх да не би някой да ме е чул, че говоря. Не трябваше да ме чуят, че говоря. Защото… ако ме чуеха… Ако ме чуеха, щяха да разберат. Да разберат какво?

— Да разберат, че вече нямат власт над мен.