Гонитбата на Шута

Отделих се от младежа, за да се смеся с множеството и да пообикалям още. Зимният празник е важен празник и присъстваха херцозите и херцогините на всичките Шест херцогства. Видях, без да ме видят, и разпознах много стари приятели или познати от предишните години. Херцогиня Бързина от Беарния се беше състарила очарователно. Преди няколко живота се беше увлякла по Фицрицарин. Надявах се да е имала добър живот. Малкото момче, подтичващо по петите ѝ, вероятно беше внук. Може би дори правнук. Имаше други, не само благородници, но слуги и търговци. Не толкова много, колкото щях да разпозная преди двайсет години. Мрежите на времето бяха извлекли много от тях от този живот.

Нощта помръкваше и залата бе топла от гъмжилото от тела и потта на танцуващите. Не бях изненадан, когато младият речен търговец ме издири, за да ме запознае с един много дружелюбен морски капитан от Бинград. Представи се като „нов търговец“ и веднага сподели с мен, че не понася бинградската система на десятък и облагане на чужди стоки.

— Старите търговци са затънали в навиците си. Ако не се отърсят от миналото и не разберат, че трябва да отворят вратите си за по-малко търговски ограничения… е, има хора, които ще отворят прозорец.

Кимнах му и попитах дали бих могъл да му се обадя в деня след Зимния празник. Той ми даде малка дъсчица с името на кораба си и собственото си име, изписани на гладката ѝ повърхност. Бил отседнал в „Кървавите хрътки“ близо до складовите кейове и щял да очаква с нетърпение визитата ми. Още една риба за мрежата на Сенч.

Известно време се поглезих, като седнах до една от по-малките камини, за да послушам рецитацията на менестрел на една традиционна за Зимния празник приказка. Когато тръгнах да си потърся малко изстуден сайдер, млада жена, която беше пийнала твърде много, ме хвана за рамото и настоя да танцувам следващия танц с нея. Не можеше да е на повече от двайсет и изведнъж ми заприлича на глупаво дете, озовало се на опасно място. Зачудих се къде са родителите ѝ и как може да я оставят пияна и сама в разгара на празненството.

Но танцувах с нея, един от старите танци с партньор, и въпреки натруфените обувки успях да спазя стъпките и да маркирам ритъма правилно. Беше весел танц и тя беше хубаво момиче, с тъмни къдрици и кафяви очи, и пластове над пластове поли, всички в оттенъци на синьо. И все пак към края на танца бях изпълнен догоре със самота и дълбока тъга за всичките години, които вече бяха зад мен. Благодарих ѝ, придружих я до един стол близо до камината и след това се измъкнах. Моята нощ на Зимния празник, помислих си, беше свършила и изведнъж усетих, че ми липсва една малка длан в моята и две големи сини очи, които ме гледат отдолу. За първи път в живота си съжалих, че малкото ми момиче няма Умението, за да мога да се пресегна към него през снежната далечина и да го уверя, че го обичам и че ми липсва.

Докато се връщах към стаята си знаех, че Сенч ще е верен на думата си. Несъмнено някой вестоносец вече беше на седлото и на път към Върбов лес, с моя колет и бележка в багажа му. Но щяха да минат дни, преди Пчеличка да ги получи и да разбере, че съм мислил за нея в разгара на празненствата. Защо така и не бях приел предложението на Сенч да ми даде чирак с Умението във Върбов лес, някой, който да може в мое отсъствие да предава новини и съобщения оттам? Щеше все пак да е жалък заместител на това да държа детето си в прегръдката си и да го въртя в танц посред нощ, но все пак щеше да е нещо.

Пчеличке, обичам те, отпратих с Умението, сякаш тази блуждаеща мисъл можеше да я достигне. Усетих лекия допир на споделената мисъл на Копривка и Сенч: Пил бях достатъчно. И може би и повече, защото им изпратих с Умението: Толкова ми липсва…

Никой от двамата не отвърна на това, тъй че им пожелах лека нощ.

3. Отвличането на Пчеличка