Гонитбата на Шута

Вярно е, че понякога се издига велик водач, който благодарение на своята харизма убеждава другите да го последват по път, който води към по-голямо добро. Твърди се, че за да постигне голяма и могъща промяна, човек трябва да е тъкмо такъв водач.

Истината е, че десетки, стотици, хиляди хора са съдействали, за да доведат водача до този момент. Акушерката, която е спомогнала за раждането на баба му, е съществена за тази промяна, както и мъжът, който е подковал коня му, за да може водачът да препусне начело на своите последователи. Отсъствието на който и да е от тези хора може да събори водача от власт толкова бързо, колкото стрела, пронизала го в гърдите.

Ето защо постигането на промяна не изисква военна мощ, нито безскрупулно убийство. Нито трябва да е човек далновиден. Дарен със записите на стотици далновидни Бели, всеки може да стане Катализатор. Всеки може да ускори малката промяна, която събаря един от власт и тласка на неговото място друг. Това е промяната, която стотици Слуги преди теб са правили възможна. Вече не сме зависими от един-единствен Бял ясновидец, за да намерим по-добър път за света. Вече е във властта на Слугите да оглаждат пътя, който всички се стремим да следваме.

Указания,

Слуга Имакиахен

Падаше сняг, бели звезди се изсипваха от черното небе. Лежах на гръб, взрян в нощта. Студените бели снежинки, топящи се по лицето ми, ме бяха събудили. Не от сън, помислих си. Не от отдих, а от странна вцепененост. Надигнах се бавно, чувствах се замаян и ми се гадеше.

Чул бях звуците и бях надушил миризмите от доста време. В замаяното ми състояние печащото се месо от Зимния празник беше изкушаващо, а пращенето бе от грамадните цепеници в голямата камина в Празничната зала. Менестрел настройваше няколко морски гайди, с най-дълбоките тонове от традиционните духови инструменти.

Ала сега бях буден и зяпнах в ужас. Това не беше празнуване на Нощта преди Зимния празник. Беше обратното на празненство, което трябваше да прогони мрака от домовете ни. Беше затъване в разруха. Конюшните горяха. Овъгленото месо беше на мъртви коне и хора. Дългите ниски тонове, които ми се бяха сторили като бавно пробуждане на музикални инструменти, беше отчаяният стон на хората на Върбов лес.

Моят народ.

Потърках очи, зачуден какво се е случило. Ръцете ми бяха натежали и отпуснати, безсилни. Стегнати бяха в огромни космати белезници. Или бяха огромни космати лапи? Не моите?

Шок. Аз ли бях това? Или беше някой друг, който мислеше с моите мисли? Цялата потръпнах.

„Аз съм Пчеличка — прошепнах на себе си. — Аз съм Пчеличка Пророчица. Кой нападна дома ми? И как се озовах тук?“

Бях загърната топло против студа, въздигната като кралица на трон в открита шейна. Великолепна шейна. Два бели коня с червено-сребриста сбруя чакаха търпеливо да я теглят. От двете страни на седалката за коларя изкусно изковани железни халки държаха фенери със стъклени страни и железни спирали за украса. Осветяваха тапицираната седалка за коларя и един пътник и изящно извитите краища на долницата на шейната. Пресегнах се да погаля фино излъсканото дърво. Не можах. Бях увита и стегната, и затрупана с одеяла и кожи, които стягаха съненото ми тяло също толкова ефикасно, колкото и груби въжета. Шейната беше спряна в края на коларския път, който обслужваше величествените доскоро порти на Върбов лес. Сега вратите бяха хлътнали навътре, разбити и безполезни.