Гонитбата на Шута

— Не се бойте за тях — успокои хората си пълничката жена. — Най-лошото за тях свърши, а Винделиар ще облекчи умовете им. Малко ще помнят от тази нощ. Ще измислят причини за отоците си и ще забравят какво ги е сполетяло. Стегнете се, докато той действа. Киндрел, иди за конете. Вземи Сула и Репин. Алария, ти ще караш шейната. Уморена съм неописуемо, и все пак трябва да се погрижа за Винделиар, след като всичко тук свърши.

Видях как овчарят Лин и приятелят му излязоха от кръга на скупчените пленници. Носеха поредното тяло и то се люшкаше между двамата. Лицата им бяха безизразни, все едно че носеха чувал зърно. Видях как чаровният мъж се смъкна на колене в снега. Беше отворил предницата на панталоните си и сега избутваше нагоре красивите червени поли на Шън, за да оголи краката ѝ.

Очаквала ли беше това? Тя изрита силно към него, целеше се в лицето му. Удари го в гърдите. Нададе гърлен безсловесен вик и се опита да се превърти настрани и да избяга, но той я сграбчи за единия крак и я дръпна назад. Изсмя се, доволен, че тя се бори, защото знаеше, че ще загуби. Шън докопа една от увисналите му плитки и дръпна силно. Той я зашлеви и за миг тя затихна, замаяна от силата на удара му.

Не харесвах Шън. Но тя беше моя. Моя, както беше Ревъл и никога вече нямаше да е. Както беше Фицбдителен. Бяха загинали заради мен, в опит да попречат на похитителите да ме пленят. Макар и да не го бяха знаели. И знаех, съвсем ясно, какво ще направи чаровният мъж след като нарани и унизи Шън. Щеше да я убие, а овчарят Лин и помагачът му щяха да я хвърлят в огъня на конюшнята.

Също както с баща ми бяхме изгорили тялото на вестоноската.

Затичах, но тичах като малко човече с мокри и замръзващи чорапи, облечено в дълъг тежък кожен халат. В смисъл, блъсках и бъхтех срещу ниската стена от тежък мокър сняг. Беше все едно, че тичах в чувал.

— Спри! — извиках. — Спри! — Но ревът на пламъците, мърморенето и стоновете на струпаните хора на Върбов лес, и отчаяните безсловесни викове на Шън заглушиха думите ми.

Но тя ме чу, пълничката жена. Обърна се към мен, но човекът-мъгла все още гледаше към струпаните хора и правеше каквато там магия им правеше. Бях по-близо до красивия мъж, отколкото до пълничката жена и хората ѝ. Тичах към него и крещях безсловесно, в странна хармония с виковете на Шън. Мъжът дърпаше дрехите ѝ. Беше разкъсал извезаната ѝ блуза за Зимния празник, за да оголи гърдите ѝ под студения падащ сняг, и вече дърпаше и късаше червените ѝ поли, но се опитваше да го прави с една ръка. С другата отбиваше отчаяните ѝ удари и усилията ѝ да одере лицето му. Не се движех бързо, но и не забавих, когато замахнах към него с цялата си сила.

Той изпъшка леко, обърна озъбеното си лице към мен и ме перна с ръка. Не мисля, че дори използва цялата си сила, защото повече беше вложил в това да задържи Шън по гръб. Не му и трябваше цялата сила. Изхвърчах назад и паднах в дебелия сняг. Беше изкарал въздуха от дробовете ми, но бях повече унизена, отколкото наранена. Запъхтяна и задавена, се превъртях и се претърколих в снега, и най-сетне успях да се надигна на четири крака. Поех си болезнено дъх и изкрещях думи, които едва ли имаха смисъл за мен, най-ужасните думи, които можех да измисля:

— Ще се убия, ако я нараниш!

Насилникът не ми обърна внимание, но чух гневните викове на подчинените на пълничката жена. Самата тя викаше нещо на непознат за мен език и хората с бледите лица изведнъж се втурнаха към нас. Трима ме сграбчиха и ме вдигнаха на крака, заметоха снега от мен толкова угрижено, че имах чувството, че съм килим, който изтупват. Избутах ги от себе си и закрачих към Шън. Не можех да видя какво става с нея, освен че там се биеха. Измъкнах се от спасителите си и извиках:

— Шън! Помогнете на Шън, не на мен! Шън!

Кълбото от борещи се хора като че ли премаза Шън, а след това боят се измести настрани. Бледите хора не се справяха добре, само че бяха много, а насилникът — само един. Непрекъснато чувах здравото изтупване на юмрук в плът и някой извикваше от болка. След това слугите на пълничката жена падаха назад, стиснали окървавен нос или прегънати на две и притиснали коремите си с ръце. Надделяха му с чистия си брой, хвърляха телата си върху него и го задържаха долу в снега. Един изведнъж извика:

— Той хапе! Пази се! — И купчината тела върху него внезапно се размърда.

Всичко това се разигра, докато бързах напред, паднах, вдигнах се и най-сетне изскочих от дълбокия сняг на утъпканата земя. Хвърлих се на колене до Шън и захлипах:

— Бъди жива! Моля те, бъди жива!

Не беше. Не усещах нищо от нея. След това, когато докоснах бузата ѝ, зяпналите ѝ очи примигаха. Погледна ме, без да ме познае, и заиздава къси резки писъци, като сойка на застрашено гнездо.

— Шън! Не се плаши! Вече си в безопасност! Аз ще те защитя.