Гонитбата на Шута

— След като изпълзяхме по корем изпод стълба, ни отне половин ден, докато обходим развалините. Ваянията, малкото, което бе останало от тях, ми напомняха каквото бях видял в Келсингра и на Аслевял. Повечето статуи бяха натрошени и много от сградите бяха разграбени за камък. Градът беше разбит. Чух гръмък смях и половин фраза, прошепната в ухото ми, а след това далечна откъслечна музика. Казвам ти, ако трябваше да остана там по-дълго, щях да полудея. Прилкоп беше съкрушен. Някога, каза, това било място на красота и мир. Преведе ме бързо през него, колкото и да бях изтощен, сякаш не можеше да понесе да гледа в какво се е превърнало.

Млъкна, после попита внезапно:

— Бренди ли пиеш без мен?

— Да. Но не е много добро.

— Това е най-лошото оправдание, което съм чувал, за да не налееш на приятел.

— Прав си. Искаш ли?

— Да.

Станах, взех друга чаша и му налях. Така и така бях станал, сложих още една цепеница в огъня. Изведнъж се почувствах много уютно и уморен, но приятно уморен. Бяхме на топло в зимна нощ и бях служил добре на краля си тази вечер, а старият ми приятел беше до мен и макар и бавно, се възстановяваше. Жегна ме гузна съвест, щом си помислих за Пчеличка, толкова далече и оставена да се справя сама, но се утеших, че подаръците ми и писмото скоро ще са в ръцете ѝ. Имаше си Ревъл и слугинята ѝ ми харесваше. Щеше да разбере, че мисля за нея. Със сигурност, след като бях говорил толкова строго на Шън и на Лант, нямаше да посмеят да са жестоки към нея. И си имаше уроците по езда с момчето от конюшнята. Хубаво беше да знам, че си има приятел, когото си е спечелила сама. Надявах се, че си има и други съюзници в домакинството. Казах си, че е глупаво да се безпокоя за нея. Всъщност тя беше много способно дете.

Шутът се покашля.

— Онази нощ лагерувахме в гората в края на разрушения град, а на следващата сутрин стигнахме до едно място, откъдето можехме да видим отгоре едно пристанищно градче. Прилкоп каза, че много се е разраснало от последния път, когато го е видял. Рибарските лодки и кораби бяха в пристанището и той каза, че от юг щели да идват кораби, за да купуват осолената риба и рибено масло, и много търсена обработена кожа, много тежка рибешка кожа.

— Рибешка кожа ли? — Въпросът сам изскочи от устата ми.

— Всъщност това беше и моята реакция. Никога не бях чувал за такова нещо. Но има търговия в това. По-грубите късове се ценят за лъскане на дърво или гладък камък, а по-тънките се използват на ръкохватките на ножове и мечове; дори прогизнали от кръв не стават хлъзгави. — Закашля се отново, изтри устата си и отпи още бренди. Пое си дъх, изхриптя и продължи: — Тъй. Заслизахме надолу, в нашите зимни дрехи, към онова слънчево градче. Прилкоп като че ли беше сигурен, че ще ни посрещат радушно, тъй че се изненада, когато хората ни зяпнаха и след това извърнаха глави. Градът на билото беше смятан за обитаван от демони. В онова градче видяхме изоставени сгради, построени от камъка, плячкосан от града, но вече смятани за обитавани от тъмни духове. Никой не ни посрещна гостоприемно, дори когато Прилкоп им показа сребърни монети. Няколко деца тръгнаха подир нас, викаха и ни замерваха с камъни, докато възрастните не ги прибраха. Слязохме до кейовете и там Прилкоп успя да ни купи превоз на един зле поддържан съд.

— Корабът беше там, за да купи риба и масло, и вонеше на тях. Екипажът беше най-пъстрата сган, която бях виждал: младежите изглеждаха окаяно, а по-старите бяха или ужасно нещастни, или бяха претърпели многократно грубо отношение. Извадено око тук, дървен крак на друг, а не един му бяха останали само осем пръста на ръцете. Опитах се да убедя Прилкоп, че не бива да се качваме на кораба, но той беше убеден, че ако не се махнем от онова градче, ще си загубим живота през нощта. Смятах, че корабът е също толкова лош избор, но той бе настоятелен. Тъй че се качихме. — Замълча. Хапна още малко супа, избърса си устата, отпи от брендито и грижливо избърса отново уста и пръсти. Вдигна лъжицата си и я остави. Пийна още бренди. После насочи слепите си очи към мен и за първи път, откакто се бяхме срещнали отново, по лицето му пробяга дяволита усмивка. — Слушаш ли?

Засмях се, като разбрах, че в него все още има дух.

— Знаеш, че слушам.

— Знам. Фиц, усещам те. — Вдигна ръка и ми показа върховете на пръстите, които някога бяха посребрени с Умение, а сега бяха срязани до гладък белег. — Върнах връзката си към теб отдавна. А те отрязаха среброто от пръстите ми, защото предположиха колко е силна. Тъй че през годините на затвора си мислех, че си въобразявам връзката си с теб. — Кривна глава. — Но мисля, че е истинска.

— Не знам — признах. — Нищо не съм усетил през всичките години, докато бяхме разделени. Понякога мислех, че си умрял, а понякога — че напълно си забравил приятелството ни. — Спрях. — Освен в нощта, когато пратеничката ти беше убита в дома ми. Имаше кървави отпечатъци от пръсти на ваянието, което беше оставил за мен, онова с теб, Нощни очи и мен. Отидох да ги избърша и се заклевам, че тогава нещо се случи.