Гонитбата на Шута

— О. — Той затаи дъх. Известно време се взираше сляпо. После въздъхна. — Тъй. Сега разбирам. Не знаех какво беше тогава. Не знаех, че един от пратениците ми е стигнал до теб. Те бяха… Болеше ме много и изведнъж ти се появи, докосна ме по лицето. Изкрещях да ми помогнеш, да ме спасиш или да ме убиеш. После ти изчезна. — Примига със слепите си очи. — Беше в нощта… — Зяпна да си поеме дъх и се подпря на масата. — Прекърших се — призна. — Прекърших се онази нощ. Не ме бяха прекършили, нито с болката, нито с лъжите или глада. Но онзи момент, когато беше там и след това те нямаше… точно тогава се прекърших, Фиц.

Бях се смълчал. Как се беше прекършил? Беше ми казал, че Слугите го изтезавали, за да им каже къде е синът му. Син, за когото той не знаеше нищо. За мен това беше най-ужасяващата част от разказа му. Изтезаван човек, който крие знание, съхранява някаква частица власт над живота си. Изтезаван човек, който няма никакво знание, което да размени, няма нищо. Шута не беше имал нищо. Никакъв инструмент, никакво оръжие или знание, което да спазари, за да спре или смали мъчението си. Шутът беше безсилен. Как може човек да каже нещо, което не знае?

Той заговори отново.

— След време, много дълго време, осъзнах, че от тях нямаше нито звук. Никакви въпроси. Но аз им отговарях. Казвах им каквото трябваше да знаят. Крещях името ти, отново и отново. И така те научиха.

— Какво научиха, Шуте?

— Научиха името ти. Аз те предадох.

Явно не разсъждаваше ясно.

— Шуте, не си им дал нищо, което да не са знаели. Ловците им вече бяха в дома ми. Бяха проследили пратеничката ти. Така кръвта се появи на ваянието. Така си ме усетил при себе си. Те вече ме бяха намерили. — Докато казвах тези думи, умът ми се върна към онази отдавнашна нощ. Ловците на Слугите бяха проследили пратеничката му до моя дом и я бяха убили преди да успее да ми предаде думите на Шута. Това беше преди години. Но само преди седмици друга негова пратеничка бе стигнала до Върбов лес и ми бе предала предупреждението му и молбата му към мен: да намеря сина му. Да го скрия от ловците. Издъхващата пратеничка беше казала, че я преследват, че преследвачите ѝ са по горещата ѝ диря. Не бях видял никаква следа от тях. Или не бях разпознал следите, които бяха оставили? Имало беше отпечатъци от конски копита в пасището, дъските на оградата бяха смъкнати. Тогава бях пренебрегнал това като съвпадение, защото ако бяха преследвали пратеничката, щяха да са направили някакъв опит да предопределят съдбата ѝ.

— Ловците им не са намерили теб — настоя Шутът. — Мисля, че са проследили жертвата си. Но не са търсели теб. Слугите, които ме изтезаваха, нямаше как да знаят, че ловците им са там в същия момент. Нито колко важен си, докато не изкрещях името ти няколко пъти. Бяха мислили, че си бил само моят Катализатор. Само човек, когото съм използвал. И изоставил… Защото за тях един Катализатор е инструмент, не истински спътник. Не и приятел. Не човек, който споделя сърцето на пророка.

Помълчахме.

— Шуте, има нещо, което не разбирам. Казваш, че не знаеш нищо за своя син. Но като че ли вярваш, че той трябва да съществува, на думата на онези в Клерес, които са те изтезавали. Защо би повярвал, че те знаят за такова дете, след като ти не си знаел?

— Защото те имат сто, или хиляда, или десет хиляди предсказания, че ако аз успея като Бял пророк, след мен ще дойде такъв наследник. Някой, който ще предизвика още по-големи промени в този свят.

Заговорих внимателно. Не исках да го разстройвам.

— Но имаше и хиляда пророчества, според които ти щеше да умреш. А не умря. Тъй че можеш ли да си сигурен, че тези предсказания за син са реални?

Той поседя мълчаливо известно време.

— Не мога да си позволя да се съмнявам в тях. Ако наследникът ми съществува, трябва да го намерим и да го защитим. Ако пренебрегна възможността за съществуването му и ако той съществува и го намерят, тогава животът му ще е окаян, а смъртта му ще е трагедия за света. Тъй че трябва да вярваме в него, макар и да не мога да кажа ясно как може да се е появило такова дете. — Зарея слепия си поглед в тъмното. — Фиц. Там, на пазара. Като че ли си спомням, че той беше там. Че го докоснах и в онзи момент го познах. Моят син. — Вдиша хрипливо и заговори с разтреперан глас: — Всичко около нас беше светлина и яснота. Можех не само да виждам, можех да видя всички възможности, проточили се напред от онзи момент. Всичко, което можехме да променим заедно.

Гласът му заглъхна.

— Нямаше никаква светлина. Зимният ден гаснеше и единственото човешко същество близо до теб беше… Шуте. Какво ти е?

Беше се люшнал в стола си и след това хвана лицето си в шепи. Отрони тъжно:

— Не се чувствам добре. И… усещам, че гърбът ми е мокър.

Сърцето ми се сви. Приближих се и застанах до него.