Гонитбата на Шута

Някой ме сграбчи и ме дръпна назад. Изгубих равновесие и паднах. Някой се опита да ме задържи, не успя и се ударих силно в пода. Изпъшках, изхриптях и след това отворих очи. Отне ми малко време, докато осъзная това, което виждах. Гаснещата светлина от огъня огряваше лицето на Сенч. Беше сковано от ужас. Гледаше ме отгоре. Помъчих се да проговоря и не можах. Бях толкова уморен, толкова много уморен. Пот засъхваше по тялото ми и дрехите ми бяха полепнали по мен, подгизнали. Вдигнах глава и видях, че Шутът се е смъкнал на масата. Червената светлина от огъня показваше гной от десетина рани по гърба му. Завъртях глава и очите ми срещнаха ужасения поглед на Сенч.

— Фиц, какво правеше? — попита ядосано, сякаш ме беше хванал в някакъв мръсен и отвратителен акт.

Помъчих се да си поема дъх, за да отвърна. Той извърна поглед от мен и осъзнах, че още някой е влязъл в стаята. Копривка. Разбрах, че е тя, когато изтласка сетивото ми Умение от себе си.

— Какво е станало тук? — попита, а когато се приближи достатъчно, за да види оголения гръб на Шута, ахна стъписана. — Фиц ли направи това? — обърна се към Сенч.

— Не знам. Разпали огъня и донеси още свещи — нареди той с разтреперан глас, щом се смъкна на стола, който бях оставил празен. Отпусна треперещите си ръце на коленете си и се наведе към мен. — Момче! Какво правиш?

Спомнил си бях как да вкарам въздух в дробовете си.

— Опитвах се да спра… — поех си отново дъх — отровите.

Толкова трудно беше да се превъртя. Болеше ме всяка фибра в тялото ми. Когато опрях дланите си на пода, за да се опитам да се вдигна, бяха мокри. Хлъзгави. Вдигнах ги и ги поднесох към очите си. Капеше водниста кръв и гной. Сенч тикна в ръцете ми една трапезна кърпа.

Копривка беше хвърлила дърва в огъня и той се разпали. Запали нови свещи и подмени вече изгорелите.

— Вони — каза тя и погледна към Шута. — Всички са отворени и текат.

— Затопли чиста вода — каза ѝ Сенч.

— Да повикам ли лечителите?

— Твърде много за обясняване, а ако умре, ще е по-добре да не се налага да се обяснява изобщо. Фиц. Ставай. Говори ни.

Копривка беше като майка си, по-силна, отколкото би очаквал човек от дребна жена като нея. Бях успял да се надигна и тя ме сграбчи под мишниците и ми помогна да се изправя. Подпрях се на стола и едва не го съборих.

— Чувствам се ужасно — казах. — Толкова слаб. Толкова уморен.

— Значи може би вече знаеш как се чувстваше Ридъл, когато изгори силата му толкова небрежно — каза тя язвително.

Сенч овладя разговора.

— Фиц, защо наряза Шута така? Скарахте ли се?

— Не е нарязвал Шута. — Копривка беше намерила водата, която бях оставил да се топли до огъня. Намокри същата кърпа, която бях използвал по-рано, изстиска я и предпазливо изтърка с нея гърба на Шута. Носът ѝ се набръчка и устата ѝ беше присвита от отвращение от мръсната гной, докато я почистваше. Повтори действието и каза: — Опитваше се да го изцери. Всичко това е било изтласкано отвътре навън. — Погледна ме презрително. — Седни на камината, преди да си рухнал. Помисли ли поне просто да приложиш изтегляща лапа на това, вместо безразсъдно да се опитваш да цериш сам с Умението?

Приех съвета ѝ и се опитах да се смъкна отново на камината що-годе прилично. Тъй като никой от двамата не гледаше към мен, беше суетен опит.

— Не — отвърнах ѝ в усилие да обясня, че отначало не бях възнамерявал да го лекувам. После спрях. Нямаше да си хабя времето.

Сенч се беше надвесил напред и лицето му изведнъж грейна от просветление.

— Аха! Сега разбирам. Шутът трябва да е бил вързан с ремък за стол, с шипове, стърчащи от гърба, и ремъкът бавно се е стягал, за да го принуди постепенно да се опре на шиповете. Ако се е борил, раните са ставали по-големи. Докато ремъкът се е стягал, шиповете са влизали по-дълбоко. Тези стари рани изглеждат сякаш се е държал доста дълго. Но подозирам, че е имало нещо на шиповете, екскремент или някакво друго мръсно вещество, предназначено да причини дълготрайна инфекция.

— Сенч, моля те — казах немощно. Призля ми от образа, който рисуваше. Надявах се Шутът да е в безсъзнание. Всъщност не исках да знам как Слугите са причинили раните му. Нито исках той да го помни.

— А интересната част в това — продължи Сенч, без да се вслуша в молбата ми, — е, че инквизиторът е приложил философия на изтезание, на която никога досега не съм се натъквал. Учили са ме, че за да бъде изтезанието изобщо ефективно, на жертвата трябва да бъде позволен елемент на надежда: надежда, че болката ще спре, надежда, че тялото все още би могло да се изцери, и тъй нататък. Ако отнемеш това, какво има да спечели субектът, като предаде информацията си? В този случай, ако е бил наясно, че раните му преднамерено са били отравяни, след като шиповете пронижат плътта, тогава…

— Лорд Сенч! Моля ви! — Копривка изглеждаше възмутена.

Старецът спря.

— Моля за извинение, Майсторке на Умението. Понякога забравям… — Думите му заглъхнаха. Двамата с Копривка знаехме какво има предвид. Трактатът, който изнасяше, беше годен за чирак или колега професионален убиец, не за хора с нормална чувствителност.