Гонитбата на Шута

Той пак кимна, доволен, че моля за такива неща, и ме остави, шмугна се зад гоблена и се скри. Проверих Шута. Все още спеше дълбоко. Сложих дланта си над лицето му със страх да не го докосна и да го събудя, но и притеснен, че усилията ми може да са усилили треската му. Но изглеждаше по-хладен и дъхът му беше по-дълбок. Изправих се, прозях се и след това направих грешката да се протегна.

Приглуших болезнения си стон. Постоях за миг неподвижно, след това предпазливо разкърших рамене. Не си го бях въобразил. Пресегнах се отзад и боязливо дръпнах ризата, полепнала по гърба ми. След това намерих огледалото на Сенч. Това, което видях, ме стъписа.

Сълзящите рани на гърба ми бяха много по-малки от тези на Шута; и не бяха подпухнали и зачервени от инфекция. Само зееха няколко малки наранявания все едно някой многократно ме е намушкал с кама. Не бяха кървили много; прецених, че са плитки. И предвид склонността ми да се изцерявам бързо, като нищо щяха да се махнат за ден-ден и половина.

Заключението, до което трябваше да стигна, бе очевидно. В изцеряването с Умение на раните на Шута бях получил тези техни малки близнаци. Събуди се внезапен спомен и огледах корема си. Там, точно където бях затворил раните, които моят нож бе направил на тялото на Шута, имаше низ от зачервени вдлъбнатини. Пипнах една от тях и потръпнах. Не болезнено, но раздразнено. Завихрилите се мисли ми предложиха десетина обяснения. В споделянето на сила с Шута всъщност бях споделил плът с него, така ли? Дали неговите рани се затваряха, защото моите се бяха отворили? Придърпах ризата около себе си, добавих дърва в огъня, взех си жакета с многото копчета и заситних надолу по прашните стъпала към старата ми спалня. Надявах се да намеря някакви отговори в свитъците, които Сенч ми бе обещал. Дотогава щях да затая тази малка неприятност за себе си. Нямах никакво желание да участвам в експериментите, които Сенч несъмнено щеше да измисли, ако научеше за това.

Затворих вратата и тя стана неразличима. Надникнах навън през капаците на прозореца и разбрах, че зимното утро не е далече. Е, щях да поспя поне малко и да съм благодарен. Добавих цепеница в гаснещия огън, провесих на един стол съсипаните си труфила, намерих практичната вълнена нощница на лорд Фелдшпат и потърсих леглото си от детството. Сънените ми очи обходиха познатите стени. Кривата пукнатина в стената си беше там — винаги ми бе напомняла за меча муцуна. Онази дупка в тавана я бях направил, докато упражнявах сложен замах с ръчна брадва, която беше излетяла от ръцете ми. Гобленът с крал Мъдрост, преговарящ с Праотците, бе сменен с гоблен с два биещи се елена. Предпочитах го. Вдишах дълбоко и се наместих в леглото. У дома. Въпреки всички тези години това беше домът ми. Потънах в дълбок сън, пазен от здравите стени на замък Бъкип.

5. Сливане на същности

Свил съм се на топло и уютно в бърлогата. Безопасно. Уморен съм и ако се размърдам много, усещам белезите от зъби на шията и гърба си. Но ако съм неподвижен, всичко е добре.

В далечината ловува вълк. Ловува сам. Ужасен е звукът, който издава, отчаян и запъхтян. Не е вълчият вой с пълно гърло, когато зове глутницата си. Това е отчаяното скимтене и накъсаният, задъхан вой на хищник, който знае, че плячката му се измъква. По-добре би било да ловува мълчаливо, да спести отпадащата си сила за тичане, вместо да я оглася.

Толкова е далече. Свивам се по-плътно в топлината на бърлогата си. Безопасно е тук и съм добре нахранен. Изпитвам гаснещо съчувствие към един вълк без глутница. Чувам отново накъсания вой и знам как студеният въздух нахлува в пресъхналото му гърло, как скача през дебелия сняг, изпъвайки цялото си тяло, буквално се хвърля в нощта. Помня го твърде добре и в един болезнен миг аз съм той.

— Братко, братко, ела, тичай, ловувай… — зове ме той. Твърде далече е, за да разбера повече от мислите му.

Но аз съм стоплен и уморен, и добре нахранен. Потъвам по-дълбоко в сън.