Гонитбата на Шута

— Отмъщение? — попитах кротко. — Лош мотив е за правене на каквото и да било. Отмъщението не премахва онова, което са ти направили. Не възстановява унищоженото. — Умът ми ме върна назад през годините. Заговорих бавно, без да съм сигурен дали искам да споделя това дори с него. — Една пиянска нощ на пустословие и викове по хора, които ги нямаше там… — преглътнах буцата в гърлото си — и осъзнах, че никой не може да се върне навреме и да заличи онова, което ми бяха причинили. Никой не можеше да премахне болката ми. И им простих.

— Но разликата, Фиц, е, че Бърич и Моли изобщо не искаха да те наранят. Каквото направиха, направиха го за себе си, като вярваха, че си мъртъв и свършил. А за тях животът трябваше да продължи.

Отхапа от кнедлата и бавно я задъвка. Отпи малко от жълтото вино и се покашля.

— Веднъж, бяхме доста далече от брега, екипажът направи каквото знаех, че ще направят. Взеха от нещата ни каквото сметнаха, че е ценно. Всичките кубчета паметен камък, които Прилкоп с такова усърдие беше избрал и носил дотогава, бяха изгубени за него. Екипажът нямаше представа какво са те. Повечето не можеха да чуят поезията, музиката и историята, които бяха съхранени в тях. Тези, които можеха, се разтревожиха. Капитанът заповяда всички кубчета да бъдат хвърлени през борда. След това се държаха с нас като с робите, каквито смятаха да станем, щом намерят място, където да ни продадат.

Седях смълчан и вцепенен. Обикновено неразговорчивият Шут говореше гладко и плавно. Зачудих се дали не е репетирал разказа си в часовете на самота. Дали слепотата му подсилваше самотата и го тласкаше към тази откритост?

— Бях в отчаяние. Прилкоп като че закоравяваше с всеки ден, мускулите му заякваха от работата, но аз се бях изцерил едва наскоро. Ставах все по-болен и слаб. Нощем, свити на откритата палуба сред вятър и дъжд, той често поглеждаше към звездите и ми напомняше, че пътуваме във вярната посока. „Вече не приличаме на Бели пророци, и двамата, но щом стигнем брега, ще е на място, където хората ни ценят. Изтърпи и ще стигнем там.“

Отпи още глътка вино. Седях тихо и изчаках, докато хапне още.

— Стигнахме там — най-сетне продължи той. — И Прилкоп беше почти прав. Когато стигнахме в пристанището, го продадоха на търга за роби, а аз… — Гласът му заглъхна. — О, Фиц. Това разказване ме изморява. Изобщо не желая да си го спомням. Не беше добро време за мен. Но Прилкоп намери някой, който беше склонен да му повярва, и скоро се върна за мен. Купиха ме, доста евтино, и неговият покровител ни помогна да довършим пътуването си до Клерес и школата ни.

Пак отпи от виното. Зачудих се на пропуска в разказа му. Какво беше толкова ужасно, че не искаше да си го спомня?

Той заговори, сякаш прочел мислите ми:

— Трябва да довърша тази история бързо. Сърце не ми стига за подробностите. Пристигнахме в Клерес и когато приливът се отдръпна, прекосихме Белия остров. Там покровителят ни достави до портите на школата. Слугите, които ни отвориха вратите, бяха изумени, защото веднага разбраха какво сме. Благодариха на господаря ни, възнаградиха го и бързо ни прибраха вътре. Тогава колатор Пиерек беше главният Слуга. Отведоха ни в Залата на записите и там преровиха свитъци и ръкописи, и подвързани страници, докато намериха Прилкоп. — Шутът бавно поклати глава в почуда. — Опитаха се да пресметнат възрастта му и не успяха. Стар беше, Фиц, много стар, наистина, Бял пророк, надживял края на срока му да прави промени. Бяха изумени.

Замълча и добави:

— И още по-изумени, когато откриха кой съм аз.

Лъжицата му подгони храната из купата. Намери и изяде една кнедла, а след това — къс сърнешко. Помислих, че ме кара да чакам за разказа му и че му е приятно да ме държи в напрежение. Не го упрекнах.

— Бях Белия пророк, когото бяха изхвърлили. Момчето ясновидец, за което бяха казали, че са сгрешили, че вече има Бяла пророчица за това време и че тя вече е заминала на север, за да предизвика нужните промени. — Изведнъж дрънна с лъжицата си. — Фиц, бях много по-смешен от „Шута“, какъвто винаги си ме наричал. Бях идиот, тъп, безмозъчен… — Потисна внезапно обзелия го гняв, като стисна нашарените си с белези длани и удари с тях по масата. — Как съм могъл да очаквам, че ще ме посрещнат с нещо друго освен с ужас? При всичките онези години, в които ме бяха държали в школата изолиран и ме упояваха, за да мога да сънувам по-ясно за тях… При часовете, през които бодяха с игла коварните ѝ образи в кожата ми, за да ме направят не-Бял! При всичките дни, в които се опитваха да ме объркат и смутят, показвайки ми десетки, стотици пророчества и сънища, които според тях трябваше да ме убедят, че не съм това, което знаех, че съм! Как можах да се върна там, въобразявайки си, че ще се зарадват да ме видят и бързо ще признаят колко са сгрешили? Как можах да си помисля, че ще искат да разберат, че са направили такава огромна грешка?