Гонитбата на Шута

— Добър избор. Ето, идва и водата.

Той изсъска, щом я разтрих с гъбата по гърба му. Дадох на полуоформените корички време да омекнат, след което му предложих избор:

— Бързо или бавно?

— Бавно — отвърна той, тъй че започнах с най-долната рана на гърба му: пробивна, много близо до гръбнака му. Докато освободя грижливо тъканта от протеклата рана, косата му стана мокра от пот. — Фиц — процеди той през стиснати зъби. — Просто го направи.

Кокалестите му длани намериха ръба на масата и се вкопчиха в него. Не отпрах ризата, а я обелих внимателно, без да обръщам внимание на звуците, които издаваше Шутът. В един момент той удари с юмрук по каменната маса, после изохка от болка и отпусна юмрука и челото си на масата.

— Свърши се — казах му, щом навих и вдигнах ризата над раменете му, след което я пуснах на пода.

— Колко са зле?

Придърпах свещника и огледах гърба му. Толкова изтънял. Костите на гръбнака му бяха като низ хълмчета по гърба му. Раните зейнаха безкръвни към мен.

— Чисти са, но отворени. Добре е да ги оставим отворени, за да се изцерят отвътре навън. Стегни се отново. — Той запази мълчание, докато измивах всяка рана с лавандуловото масло. Когато добавих мечата мас с чесън, миризмите не се съчетаха добре. Затаих дъх. След като всички рани бяха намазани, сложих на гърба му нов плат; разчитах, че маста ще го задържи на място. — Ще ти облека чиста риза — казах му. — Постарай се да не разместваш превръзката, след като ти я облека.

Отидох до другия край на стаята. Раните му бяха зацапали постелята му с кръв и гной. Трябваше да оставя бележка на Аш да донесе чисти чаршафи. После се зачудих дали момчето знае да чете и реших, че най-вероятно знае. Дори майка му да не беше настоявала за това за занаята си, Сенч сто на сто веднага бе започнал да го учи. Засега само обърнах възглавниците и оправих постелята.

— Фиц? — извика Шутът.

— Тук съм. Оправям ти леглото.

— От теб можеше да стане чудесен прислужник.

Помълчах малко, зачуден дали ми се присмива.

— Благодаря ти — добави той. — А сега какво?

— Ами, нахранен си и ти сменихме превръзките. Може би ще искаш да отпочинеш още малко.

— Всъщност ми омръзна да отпочивам. Толкова съм отегчен, че не мога нищо да направя, освен пак да си легна.

— Сигурно е доста отегчително.

Той закрета към мен. Знаех, че не иска да му предложа помощ.

— Ах, скуката. Фиц, нямаш представа колко сладка може да е скуката. Когато помисля за безкрайните дни, които прекарвах в чудене кога ще се върнат и какво ново изтезание може да са измислили, и дали може да сметнат за уместно да ми дадат храна или вода преди или след… е, скуката става по-желана и от най-екстравагантното празненство. А по пътя ми насам, о, как копнеех дните ми да са предсказуеми. Да знам дали човекът, с когото говоря, наистина е добър или е жесток, да знам ще има ли храна този ден или дали ще намеря сухо място за преспиване. Ах… — Почти беше стигнал до мен. Спря и чувствата, които преминаха по лицето му, ме разкъсаха. Спомени, които нямаше да сподели с мен.

— Леглото ти е ей там, вляво от теб. Така. Ръката ти е на него.

Кимна ми, потупа с ръка и се добра пипнешком до ръба на леглото. Бях му разгънал завивките. Обърна се и седна. По лицето му пробяга усмивка.

— Толкова меко. Нямаш представа, Фиц, колко ми е хубаво от това.

Движеше тялото си много предпазливо. Напомни ми за Търпение към края на живота ѝ. Отне му време, докато вдигне краката си на леглото. Хлабавите панталони оголиха мършавите му прасци и изкривените бучки на глезените му. Потръпнах, когато видях лявото му стъпало. Да се нарече „стъпало“ беше преувеличение. Не знаех как ходи с това.

— Помагах си с тояга.

— Не го казах на глас!

— Чух звука, който издаде. Издаваш го, когато видиш нещо болезнено. Носльо с драскотината на муцуната. Или когато сложиха торба на главата ми и ме биха. — Легна на една страна и ръката му зашари за завивките. Придърпах ги мълчаливо над него. Той помълча около минута, после отрони: — Гърбът ме боли по-малко. Направи ли нещо?

— Почистих раните и ги превързах.

— И?

Защо трябваше да лъжа?

— Когато те докоснах, за да почистя първия мехур, който се беше спукал, аз… влязох в теб. И окуражих тялото ти да се изцери само.

— Това е… — затърси дума — интересно.

Бях очаквал гняв. Не колебливия му интерес. Заговорих искрено.

— И малко плашещо също. Шуте, в предишния ми опит с лечение с Умението отнемаше истинско усилие, често пъти усилието на цяла котерия, за да намерим път в тялото на човек и да го предизвикаме да се труди по-упорито, за да се самоизцери. Затова да проникне съзнанието ми толкова лесно в тялото ти беше смущаващо. Нещо странно има тук. Странно по същия начин, по който беше твърде лесно да те пренеса през стълбовете. Ти си взе връзката Умение, преди много години. — Струваше ми усилие да сдържа укора в гласа си. — Мисля за нощта, в която дойдохме тук, и се удивлявам на безразсъдството си в това усилие.

— Безразсъдство — повтори той тихо и се изсмя гърлено. Закашля се, след което добави: — Вярвам, че животът ми бе на ръба в онази нощ.