Гонитбата на Шута

— Да. Мислех, че съм изгорил силата на Ридъл, за да те пренеса. Но степента на изцеряване, която вече показа, щом пристигнахме, ме кара да се чудя дали не беше нещо друго.

— Нещо друго беше — заяви той твърдо. — Не мога да претендирам, че го разбирам, и все пак съм сигурен, че съм прав. Фиц, преди толкова много години, когато ме върна от мъртвите, ти ме намери и ме прибра в своята плът, докато ти самият влезе в мъртвото ми тяло и го накара да се върне към живота, все едно че напердаши с камшик впряг, за да изтегли фургон от блато. Беше безскрупулен в това, което направи. Също такъв беше и когато рискува всички, не само себе си и мен, но и Ридъл, за да ме пренесеш тук.

Сведох глава. Не беше похвала.

— Прехвърлихме се и всеки от нас се върна към живота в собственото си тяло. Помниш ли това?

— Донякъде — отвърнах уклончиво.

— Донякъде? Докато се прехвърляхме, ние се смесихме и се сляхме.

— Не. — Този път лъжеше той. Време беше да изрека истината. — Не това си спомням. Не беше временно сливане. Помня, че бяхме едно. Не бяхме цялости, които се сляха, докато се прехвърляхме. Бяхме части, които най-сетне образуваха едно цяло. Ти и аз, и Нощни очи. Едно същество.

Не можеше да ме види и въпреки това все още избягваше лицето ми, сякаш бях казал нещо твърде интимно. Кимна леко за потвърждение.

— Случва се — промълви. — Сливане на същности. Видял си резултатите, макар че може да не си го разпознал. Аз със сигурност не бях. Онзи гоблен с Праотците, който висеше някога в стаята ти.

Поклатих глава. Бях дете, когато го видях за първи път. Стигаше, за да причини кошмари на всекиго. Беше изобразен крал Мъдрост, преговарящ с Праотците — високи тънки същества с неестествен цвят на кожата, косата и очите.

— Не смятам, че това има нещо общо с нещата, които обсъждаме сега.

— О, има. Праотците са това, в което хората може да се превърнат след дълга връзка с дракони. Или по-просто, това, в което могат да се превърнат оцелелите им потомци.

Не видях връзка.

— Спомням си обаче как преди много време се опита да ме убедиш, че съм отчасти дракон.

Устата му се изкриви в уморена усмивка.

— Ти го каза. Не аз. Но не е толкова далече от разсъжденията ми, макар че го изрази доста зле. Много аспекти на Умението ми напомнят за онова, което могат да правят драконите. И ако някой твой далечен предтеча е бил докоснат от дракон, така да се каже, възможно ли е заради това тази определена магия да се проявява в теб?

Въздъхнах и се предадох.

— Нямам представа. Дори не знам какво точно имаш предвид под „докоснат от дракон“. Тъй че, може би. Но не разбирам какво общо има това с теб и мен.

Той се размърда в леглото.

— Как може да съм толкова уморен и изобщо да не ми се спи?

— Как можеш да започнеш толкова теми и след това да откажеш да довършиш която и да е от тях?

Той се разкашля. Опитах се да се убедя, че се преструва, но все пак отидох да му донеса вода. Помогнах му да се изправи и изчаках, докато пиеше. Когато си легна отново, взех чашата и зачаках мълчаливо. След малко той въздъхна и попита:

— Какво?

— Знаеш ли неща, които не ми казваш?

— Абсолютно. И винаги ще е така.

Изпитваше толкова явно удоволствие, че почти не изпитах раздразнение. Почти.

— Имах предвид за това. За това, което ни свързва така, че мога да те пренеса с мен през стълб на Умението и почти без усилие да вляза в тялото ти и да го изцеря?

— Почти?

— Бях изтощен след това, но беше заради лекуването, мисля. Не от свързването. — Нямаше да му кажа нито дума за онова, което бе причинило на гърба ми.

Помислих, че ще усети, че тая нещо. Но той заговори бавно.

— Защото може би свързването вече съществува и го има винаги.

— Нашата връзка Умение ли?

— Не. Не си ме слушал. — Въздъхна. — Помисли отново за Праотците. Човек живее дълго сред дракони и след време започва да поема някои от чертите им. Двамата с теб, Фиц, живяхме дълго време в близост. И в изцеряването, което беше всъщност измъкване от смъртта, споделяхме. Сливахме се. И може би се превърнахме, както ти твърдиш, в едно същество. И може би не напълно сме се отделили в различни същности толкова дълбоко, колкото мислиш. Може би е имало обмяна на самите ни веществености.

Помислих внимателно над това.

— Веществености? В смисъл плът? Кръв?

— Не знам. Може би. Може би нещо по-съществено дори от кръвта.

Помълчах, докато схвана логиката в думите му.

— Можеш ли да ми кажеш защо се случи това? Опасно ли е за нас? Нещо, което трябва да се опитаме да премахнем? Шуте, трябва да знам.

Той извърна лице към мен, пое си дъх, сякаш се канеше да заговори, после издиша. Видях, че мисли усилено. След това заговори простичко, като на малко дете.

— Човекът, който живее твърде дълго близо до дракона, поема аспекти на дракона. Бялата роза, засадена години наред до червената роза, започва да има бели цветове, прошарени с червено. И може би човекът Катализатор, който е спътник на Бял пророк, поема някои от чертите му. Може би, както ти заплаши, твоите черти на Катализатор също така са заразили мен.