Гонитбата на Шута

Вгледах се в лицето му за някакви признаци, че се шегува. После зачаках да се изсмее на наивността ми. Накрая го помолих:

— Може ли просто да обясниш?

Той въздъхна.

— Уморен съм, Фиц. И ти казах толкова ясно, колкото мога, какво може би става според мен. Ти, изглежда, смяташ, че се превръщаме в „едно нещо“, както изящно се изрази. Според мен нашите същности може би се просмукват една в друга, създават мост помежду ни. Или може би е останка от връзката Умение, която някога споделяхме. — Отпусна глава на възглавниците. — Не мога да спя. Уморен съм и изтощен, но сън не ме хваща. По-скоро съм отегчен. Ужасно отегчен от болка, тъмнина и чакане.

— Не каза ли преди малко, че да си отегчен е…

— Прекрасно. Ужасно прекрасно.

Е, поне показваше признаци, че се връща към себе си.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна. За жалост, не мога да направя кой знае какво против скуката ти.

— Вече направи нещо за мен. Раните на гърба ми са много по-добре. Благодаря ти.

— Няма за какво. А сега, опасявам се, трябва да те оставя за известно време. Трябва да се срещна с лейди Кетрикен, като лорд Фелдшпат от Спайъртоп. Ще трябва да се преоблека за тази роля.

— И трябва да отидеш веднага?

— Да, ако ще съм подходящо облечен и във форма за лична аудиенция с нея. След това ще се върна. Опитай се да си починеш.

Обърнах се със съжаление. Разбирах колко бавно се точи времето за него. Някога беше винаги пъргав и жизнен, с ловка ръка и с ум, бърз и хитър като пръстите му. Беше лудувал из двора на крал Умен, язвителен и остроумен в шегите, винаги част от веселата вихрушка, каквато представляваше обществото на Бъкип, докато бях много млад. Сега зрение, ловки пръсти и пъргаво тяло — всичко му беше отнето. Мрак и болка бяха спътниците му.

— След като благодетелят на Прилкоп ме откупи от „собственика“ ми, на обидно ниска цена, бих добавил, с нас се отнасяха доста добре. Новият му господар не беше благородник, но беше доста заможен земевладелец. И много вещ в познанието за Белите пророци.

Замълча. Знаеше, че съм спрял, заинтригуван от думите му. Опитах се да пресметна колко време е изтекло. Трудно беше да се разбере в неизменния сумрак на стаята.

— Трябва скоро да тръгвам — напомних му.

— Наистина ли? — попита той насмешливо.

— Да.

— Добре.

Обърнах се.

— Десет дни си почивахме и ни хранеха добре в дома му. Той нареди да ни дадат нови дрехи, да опаковат провизии и след това лично подкара коня и колата към Клерес. Отне ни почти месец, докато стигнем там. Понякога спирахме на бивак, друг път можехме да отседнем в ханове. С Прилкоп много се притеснявахме, че човекът жертва от джоба и времето си, за да ни закара там, но той казваше, че за него било чест да го направи. Пътят ни преведе през планински проход, почти толкова замръзнал и студен, колкото Бъкип зиме, а после продължихме надолу и надолу. Започнах да разпознавам миризмите на дърветата и знаех имената на крайпътните цветя от детството си. Самият Клерес се беше разраснал много, откакто го бях видял за последен път, а Прилкоп беше изумен, че мястото, което помнеше като просто селце, беше израснало до внушителен град с крепостни стени, кули, градини и порти.

— Но така беше — продължи той. — Школата беше процъфтяла и съответно градът бе процъфтял, защото вече имаше търговия в търсенето на пророчества, които да дадат съвет на търговии, бъдещи младоженки и строители на платноходи. Идваха отблизо и далеч, да платят такса с надеждата да получат аудиенция с Главния слуга и да му разкажат историята си. А ако той прецени, че заслужават, можеха да купят право за ден-два, или двайсет, и да минат по пътеката до Белия остров. Там на някой от послушниците Слуги му се възлагаше да проучи пророчествата и да види дали някое се отнася до точно това начинание, брак или пътуване… Но аз се увлякох.

Стиснах зъби.

— Всъщност, върна се назад в разказа си, както добре знаеш. Шуте, ужасно ми се иска да чуя тази история, но не бива да закъснявам за аудиенцията.

— Щом казваш.

Бях направил четири стъпки, когато той добави:

— Само се надявам да не съм прекалено уморен по-късно, за да ти разкажа останалото.

— Шуте! Защо се държиш така?

— Наистина ли искаш да знаеш? — Старата насмешлива нотка се върна в гласа му.

— Да.

Той заговори по-тихо и трезво отпреди.

— Защото знам, че се чувстваш по-добре, когато ти се подигравам.

Обърнах се и го погледнах, готов да отрека. Но някаква игра на светлината от огъня ми го показа такъв, какъвто беше. Не като стария ми приятел. Приличаше на зле издялана дървена кукла на самия себе си, нещо разнебитено и опърпано като стара любима играчка. Светлината докосна белезите на лицето му, слепите му очи и сламената туфа коса на черепа му. Не можах да изрека и дума.

— Фиц, и двамата знаем, че се олюлявам на ръба на нож. Въпросът не е дали ще падна, а кога. Ти ме държиш на този ръб в равновесие и жив. Но когато се случи, както се боя, че трябва, няма да е по твоя вина. Нито по моя. Никой от двама ни не може да е насочил тази съдба.