Гонитбата на Шута

Събудих се от онзи сън на цял живот разстояние от последния път, когато бях ловувал с вълка. Лежах неподвижно, разтревожен, усещах заплахата в това. Какво ме беше събудило? Какво трябваше да бъде убито? И тогава долових миризмата на гореща храна, бекон и месеници и съживителното ухание на чай. Размърдах се, напълно буден, и се надигнах. Звукът, който ме събуди, беше затварянето на вратата ми. Аш беше влязъл, беше поставил подноса с храна на масата, беше разбъркал и подсилил огъня, взел беше прогизналата ми риза и беше свършил всичко това толкова безшумно, че го бях проспал. Побиха ме тръпки. Толкова ли безгрижен бях станал, че да проспя нахлуване в стаята? Това беше границата, която не можех да си позволя да прекрача.

Надигнах се и се пресегнах да опипам гърба си. Раните се затваряха, бяха залепнали по вълнената тъкан и леко сърбяха. Стегнах се и отскубнах нощницата от тях, като през цялото време се гълчах наум, че съм спал толкова дълбоко. Аха. Твърде много ядене, твърде много пиене, плюс изтощението от лекуването с Умение. Реших, че бих могъл да оправдая непредпазливостта си на тези основания. Не прогоних напълно раздразнението, което изпитвах. Зачудих се дали Аш ще донесе на Сенч за грешката ми, дали той ще похвали момчето и дали ще се смеят за това.

Станах, протегнах се предпазливо и си казах да престана да съм такова дете. Аш ми беше донесъл закуската и го бях проспал. Нелепо беше да си позволявам това да ме притеснява.

Не бях очаквал да съм огладнял след всичко, което бях изял предната вечер, но щом седнах пред храната открих, че съм. Набързо се справих с нея и реших да прегледам Шута, преди да поспя още малко. Боравенето с Умение предната нощ ме беше изтощило много повече от всяко друго начинание, с което се бях заемал напоследък. Той беше получателят на това усилие. Беше ли го изтощило също колкото мен?

Залостих вратата на коридора, задействах тайната и тихо се изкачих по стълбите, отново в света на сумрака. Застанах на най-горното стъпало и се заслушах в пращенето на огъня, в къкренето на котле на куката в огнището и в спокойния дъх на Шута. Всички следи от дейностите предната нощ бяха заличени, но в края на надрасканата работна маса на Сенч бяха оставени чисти превръзки, мехлеми и няколко отвари за облекчаване на болка. До тях лежаха и четири ръкописа. Сенч като че ли винаги мислеше за всичко.

Постоях малко, загледан в Шута. Лежеше по корем, с леко отворена уста. Лорд Златен някога беше чаровен мъж. Спомних си с жал гладките му черти, златистата му коса и кехлибарените очи. Сега белези прошарваха страните му и стягаха плътта около очите. Косата му бе оредяла и беше къса и трошлива като слама. Лорд Златен си бе отишъл, но приятелят ми оставаше.

— Шуте? — казах тихо.

Той ахна стъписано, нещо между стон и вопъл, слепите му очи се отвориха рязко и вдигна ръка към мен, за да се предпази.

— Аз съм. Как си?

Пое си дъх, за да ми отвърне, но се закашля. Когато свърши, каза хрипливо:

— По-добре. Мисля. Тоест, някои болки са намалели, но останалите все още са толкова остри, че не знам дали съм по-добре, или просто съм станал по-опитен в пренебрегването им.

— Гладен ли си?

— Малко. Фиц, не помня какво стана. Говорехме си на масата, а сега съм буден в леглото. — Ръката му заопипва към кръста и предпазливо докосна превръзките. — Какво е това?

— Един абсцес на гърба ти се отвори. Ти припадна и докато не можеше да усещаш болка го почистих и превързах. И няколко други.

— По-малко болят. Натиска го няма — призна той. Беше мъчително да гледам как премести тялото си към ръба на леглото. Изправи се с колкото може по-малко движения. — Би ли сложил храната? — помоли тихо и долових неизречената му молба да го оставя да се справи сам.

Под потропващия капак на котлето намерих пласт бели кнедли върху дебел слой мазнина с късчета сърнешко и зеленчуци. Разпознах едно от любимите блюда на Кетрикен и се зачудих дали тя лично избира менюто на Шута. Щеше да е типично за нея.

Докато сипвах храната, Шутът докрета до камината и стола си. Движеше се с повече увереност, все още плъзгаше стъпалата си, за да не се натъкне на някое препятствие, все още с протегната напред ръка, пристъпваше и се олюляваше, но без да се нуждае от помощ или да ме моли за помощ. Намери стола и се смъкна в него. Не опря гърба си на облегалката. Когато пръстите му запърхаха над приборите, казах тихо:

— След като се нахраниш, искам да сменя превръзките на гърба ти.

— Всъщност не „искаш“ и на мен няма да ми е приятно, но повече не мога да имам лукса да отказвам такива неща.

— Вярно е — отвърнах, след като думите му потънаха в кладенец на мълчание. — Животът ти все още виси на ръба, Шуте.

Той се усмихна. Не изглеждаше хубаво: изпъна белезите на лицето му.

— Ако беше само моят живот, приятелю, щях да съм легнал край пътя и да съм свършил отдавна.

Изчаках. Той започна да яде.