Гонитбата на Шута

— Наведи се напред — подканих го кротко. Като по чудо, той се подчини. Гърбът на нощницата беше намокрен от нещо, което не беше кръв. — Вдигни си ризата — приканих го и той се опита. С моя помощ оголи гърба си и отново не възрази. Вдигнах високо свещта. — О, Шуте — възкликнах, преди да съм успял да овладея гласа си. Един голям и възпален оток до гръбнака му се беше разцепил и от него по нашарения му с белези костелив гръб сълзеше мръсна течност. — Стой мирно — казах му и пристъпих към водата, която се топлеше на огъня. Накиснах кърпата в нея, изцедих я и го предупредих: — Стегни се.

След което я притиснах до раната. Той изсъска силно, после отпусна чело на скръстените си ръце на масата.

— Като мехур е. Отворил се е и сега се изцежда. Мисля, че това може да е добре.

Шутът потръпна леко, но не отвърна. Едва след миг осъзнах, че е в безсъзнание.

— Шуте? — Докоснах го по рамото. Никаква реакция. Пресегнах се с Умението и намерих Сенч.

Шутът тръгна на зле. Има ли някой лечител, да го изпратиш в старите ти покои?

Никой, който може да знае пътя, дори да има някой буден в този час. Да дойда ли?

Не, аз ще се погрижа за него.

Сигурен ли си?

Да.

Може би беше по-добре да не въвличаме никой друг. Може би беше по-добре да сме само той и аз, както бе толкова често преди. Запалих още свещи, за да ми дадат светлина, и донесох леген. Почистих раната колкото можах. Той беше отпуснат и неподвижен, не помръдна дори когато намокрих с вода мехура и го и попих. Не кървеше.

— Също като на кон — чух се как отроних през зъби. Изчистен, разцепеният мехур зейна на гърба му все едно някаква зла уста бе отворила кожата му. Продължаваше надълбоко. Стегнах се и огледах изтерзаното му тяло. Имаше още загноявания. Издуваха се, някои лъскави и почти бели, други червени и възпалени, и обкръжени от мрежи тъмни жилки.

Гледах умиращ човек. Твърде много беше пострадал. Да си мисля, че по някакъв начин храна и почивка могат да го доближат до изцеляване, беше глупост. Това само щеше да удължи агонията му. Инфекциите, които го унищожаваха, бяха твърде повсеместни и напреднали. Можеше дори вече да е мъртъв.

Опрях длан на шията му и поставих два пръста на точката на пулса. Сърцето му все още биеше: усетих го в слабото туптене на кръвта. Затворих очи и задържах пръстите си там, извличайки странна утеха от този успокояващ ритъм. През мен премина вълна на замайване. Бях стоял буден твърде дълго и бях пил твърде много на пиршеството, преди да добавя и бренди, докато седях с Шута. Изведнъж се почувствах състарен и неописуемо уморен. Тялото ме болеше от годините, които бях струпал върху него, и изпитанията, на които го бях подлагал. Старата позната болка от зарасналата рана от стрела в гърба ми, толкова близо до гръбнака ми, потръпна събудена и порасна до неизбежното глухо туптене, сякаш нечий пръст настойчиво човъркаше в нея.

Само че белега отдавна го нямаше. Както и болката от раната. Това осъзнаване прошепна в ума ми, леко като първото полепване на снежинки по прозорец. Не погледнах към него, но приех ставащото. Издишах бавно и останах съвсем неподвижен в собствената си кожа. В нашата кожа.

Измъкнах съзнанието си от собственото си тяло, плъзнах го в това на Шута и чух как издаде тих стон, стон на ранен човек, смутен в най-дълбокия му сън. Не се тревожи. Не търся тайните ти.

Но самото споменаване на тайни го разбуди. Възпротиви се малко, но аз останах затаен и не мисля, че можеше да ме намери. Когато затихна, оставих съзнанието си да плъзне като тънък филиз през тялото му. Леко. Продължи леко, казах си. Позволих си да усетя болката от раната на гърба му. Изцеденият мехур не беше толкова опасен, колкото тези, които не бяха. Бях го опразнил, но отровите от някои от другите действаха по-надълбоко в тялото му и той нямаше сила да се бори с тях.

Обърнах ги. Изтласках ги навън.

Не ми отне толкова много усилие. Действах внимателно, исках от плътта му колкото се може по-малко. На друго място опрях пръстите си на отоците и извиках отровата нагоре. Горещата кожа се изпъна до пръсване, отвори се под пръстите ми и отровите закапаха навън. Използвах силата си на Умение по начин, за който не бях знаел, че може, и все пак ми изглеждаше толкова очевидно в този момент. Разбира се, че действаше така. Разбира се, че можеше да направи това.

— Фиц.

— Фиц.

— ФИЦ!