Гонитбата на Шута

— Спасяваме всичко и после избираме. Носим колкото можем, защото искам да приема, че ще се съберем отново и че е имало някаква разумна причина да опаковат толкова много багаж.

— Дори мъниста и гердани? И всичките тези ръкавици?

Проследих с поглед жеста на Настойчивост. Разпиляният багаж на Шута включваше същинска пъстра дъга от ръкавици, от всякакви тъкани и с всякаква дебелина. Сърцето ми се натъжи. Винаги беше искал да посребри ръката си. Не ме беше лъгал. С Шута рядко се лъжехме. Освен когато го правехме.

— Толкова, колкото можем да носим от всичко, което може да се окаже полезно. Не знаем в какво влизаме.

Действахме колкото се може по-бързо, но не беше лесна задача. Малко от зърното на Нас се бе задържало в един ъгъл на торбата и той ни го свари, докато изтърсвахме сняг от дрехите и ровехме из снега за разхвърляните ни вещи. Под наставничеството на Бърич като момче се бях научил да кърпя и това ми беше служило добре през целия ми живот. Торбата на Настойчивост можеше да се закърпи. Моята беше раздрана, а на Лант беше още по-зле. Скъсаното платно от палатката ни се превърна в две груби торби. Въпреки необходимостта да бързаме отделих време да направя по-малка торба, в която да прибера книгата на Пчеличка и свещите на Моли. Вдигнах очи, докато затягах вървите, и видях, че Настойчивост ме гледа напрегнато. Дневникът за сънища на Пчеличка беше в ръцете му. Подаде ми го колебливо.

— Такива хубави рисунки! Това наистина ли е нейна работа?

— Това е мое! — заявих малко по-грубо, отколкото се канех. Болката в очите му ме укори, но единственото, което можех да направя, бе да не издърпам книгата от ръцете му.

— Сър, ако не е твърде късно… все още бих искал да науча писмото. Може би някой ден ще мога да прочета каквото е написала.

— Лично е — отвърнах. — Но да, ще те науча да четеш. И да пишеш.

Погледна ме с очите на глупаво куче. Намръщих му се и той се захвана отново за работа.

Бързахме и въпреки това времето сякаш ни се изплъзваше. Когато приключихме, ранните планински сенки вече бяха плъзнали по земята. Палатката на Шута се бе превърнала в удивително малък вързоп. Не можех да кажа същото за топлите зимни дрехи, които Шутът и Спарк бяха опаковали. Вълнените поли и шалове се оказаха много по-тежки, отколкото очаквах.

— Тези денкове са твърде тежки и големи — подхвърли Лант. Гласът му беше равнодушен; не беше оплакване. — Щом трябва да сме готови за всичко, когато излезем от стълба, носенето им не е добър план.

Беше прав.

— Няма да ги носим. Ще ги влачим, докато не преминем. Нямаме представа какво ще намерим. Амбър и Спарк може да са там и в безопасност, или ранени. Или пленени. — И добавих по-тихо: — Или изобщо да не са там.

— Като Пчеличка — отрони Настойчивост. Пое си дъх и изправи рамене. — Възможно ли е да се случи и на нас? Да влезем в стълба и никога да не излезем?

— Би могло — признах.

— Къде ще сме тогава? Какво ще се случи с нас?

Как да го опиша?

— Мисля, че бихме се… превърнали в част от него. Усещал съм го два-три пъти. Не боли, Нас. Всъщност това е опасността за младите използващи Умението. Усещането е, че ще е добре да се оставиш и да се разнищиш, и да се слееш с него.

— С какво да се слееш? — Беше се намръщил. Лицето на Лант беше пребледняло.

— С течението на Умението. Не знам как иначе да го нарека.

— Може би да се слея с Пчеличка?

Поех си дъх.

— Твърде невероятно, момче. И не искам да говоря за това, моля те. Можеш да останеш тук, ако искаш. Мога да се опитам да съобщя с Умението на Предан и да го помоля да изпрати през стълба ползващ Умението да те върне в Бъкип. Но ще си тук поне два дни, мисля. В студа, с малко храна и с възможно гостуване на мечка. Все пак, ако избереш това — какво пък, изборът си е твой. Не мога да остана тук с теб, докато дойдат. Трябва да тръгна след Шута и Спарк колкото може по-бързо.

Твърде много време беше минало вече. Както ме беше страх, така и горях от нетърпение да тръгна.

Настойчивост се поколеба. А Лант каза:

— Можем да се изгубим на връщане в Бъкип също толкова лесно, колкото и ако тръгнем към Келсингра. Всъщност не искам да правя нито едно от двете пътувания, но ще те последвам, Фиц.

— Аз също ще дойда с вас — каза Настойчивост. — Как го правим?

Застанахме пред портала. Бях пришил ремъци на грубите торби. Едната метнах през рамото си. Настойчивост взе претъпканата си торба и ме хвана за лявата ръка. Лант отпусна ръка на дясното ми рамо, носеше най-голямата торба. В дясната си ръка държеше меча си. Отделих един миг на себе си. Никога не се бях учил да пренасям други през портал, макар че го бях правил, по принуда. Освободих Осезанието си и усетих и двамата, очертанията и миризмата им, а след това заопипвах към тях с Умението си. Никой от тях нямаше дарба за тази магия, която да мога да засека, но почти всички хора имат искрица от нея. Не долових някой от двамата да усети пресягането ми, но се постарах да ги загърна в него. Не ги предупредих, не им дадох възможност за колебание. Стиснах меча в дясната си ръка и натиснах с голите кокалчета на пръстите си студения камък на стълба.