Гонитбата на Шута

Черен мрак. Точки движещи се светлини, които не бяха звезди. Настойчивост пред мен, заклева се във вярност. Лант се взира в мен, стиснал устни. Вкопчвам се здраво в съзнанието си за тях. Загръщам ги в себе си.

Удари ни дневна светлина. Сграбчи ме студ и изведнъж разбрах, че трябва да стъпя на краката си, да пусна ръката на Настойчивост и да ги защитя.

— Внимавай! — извика някой и скочих встрани от Нас и изпънах меча си. Размътените ми от яркия блясък на слънцето очи се избистриха и видях Шута, проснат в краката ми, и Спарк, която се мъчеше да се освободи, заплетена в пеперуденото наметало. Бяхме преминали от гаснеща вечер към яркия блясък на слънчев зимен ден. Изгубено време, но още по-притеснителното беше, че като че ли бяхме пристигнали едва няколко мига след Шута и Спарк. Усетих, че Нас се блъсна в мен, докато се вдигаше на крака. След това залитна и повърна. Преди да съм успял да погледна назад, за да видя как се справя Лант, чух рев.

Обърнах се рязко, или поне се опитах, вдигнал меча в готовност. Преди очите ми да са намерили връхлитащия към нас огромен зелен дракон, усетът ми на Осезание се замая от големината и силата на съществото. Идваше към нас бързо като вятър. Чух дращенето на сребърните му нокти по каменната улица. Предните му крака се протягаха, вкопчваха се в земята и го изхвърляха напред. Кожата му се къдреше със сребро като водни петна по тъкан. Това не беше нападаща крава, а могъщо, обзето от гняв същество. Ревът му отново ме порази, рязък звук, странно изпълнен с Умение и Осезание. НАРУШИТЕЛИ!

Не бях Бърич, за да смъкна каменен дракон на колене със силата на Осезанието си. Не повиших глас, а застанах твърдо насреща му, стиснал здраво меча си. Това беше предизвикателството, което му хвърлих, непокорството си, заявлението на живо същество към живо същество, и въпреки това се изумих, като видях как изведнъж стегна предните си крайници и ноктите изпищяха по черния камък, щом се хлъзна и спря. Опашката му изплющя — опашка, с която сигурно можеше да събаря дървета. Главата му се отметна назад, с широко отворени челюсти. В зейналата му паст грееха ярки цветове, изумително оранжево, преливащо в огненочервено. Отрова — предупреждават такива цветове при гущер или жаба. Вдиша с огромна мощ и видях как се издуха меховете в гърлото. Знаех какво може да последва, нещо, за което само бях чел: бледа отровна мъгла, която разтапя плът, разяжда кости и раздира камък. Но когато си пое дъх, нещо в него се промени. Не можах да отгатна какво. Гняв? Озадаченост? Твърда яка от сребърни шипове настръхна около могъщия врат като трънеста грива. Той издиша, горещ дъх гнила воня, а след това вдиша отново. Поемаше миризмата ни.

Виждал бях дракони. Докосвал бях с ума си ума на Тинтаглия, първата от кралиците дракони, завърнали се в нашия свят. Видял бях първия полет на Айсфир, когато се появи след толкова много години затворен в един ледник. Гледал бях съешаващи се дракони, виждал бях как се спускат над затворен в кошара добитък, предложен им като подкуп. Знаех твърде добре колко могъщи са и колко бързо могат да превърнат бик в кървав леш. Знаех, че мечът ми е буквално безполезен срещу мечка; срещу дракон беше нелеп. Лант изведнъж се озова до мен. Той също вдигна меча си, но трепереше ужасно.

— Зле ми е! — изпъшка, но не отстъпи.

— Пъхни се под това! — чух как заповяда на някого Настойчивост. — Легни. Ще ви скрие и двамата.

И застана до мен, извадил ножа си.

— Ще умрем ли сега? — попита с треперещ глас.

— Къде е онзи, който е на дракон?

Драконова реч. Звукът бе само част от нея. Някои, знаех, не можеха да разберат дракон, когато говори. Чуваха само рев, пъшкане и ръмжене на диво същество. Бях разбрал думите, но не можех да ги проумея. Стоях замръзнал и смълчан.

— Надушвам го. Надушвам докоснат от дракон, избран от дракон, за когото отдавна вярваме, че е мъртъв. По негова заповед ли сте тук?

Досетих се какво надушва. Драконовата кръв, която Шутът бе използвал. Настойчивост издаде звук все едно, че повръщаше. Никакъв звук не чух от Шута или от Спарк. Поех си дъх.

— Идваме с добро — извиках на дракона. После извърнах глава. Осезанието ми бе подсказало, че се приближава още някой, и фигурата, която видях да крачи към нас, бе като същество от детските ми кошмари. Беше висок и с яркочервена коса, с пламтящи сини очи като светлина, грееща през сапфири. Беше облечен в широка златна туника и торбести черни панталони. Беше дългокрак, в пропорции, подходящи за ръста му, но не човешки. Носеше кожена броня, каквато не бях виждал, но мечът, който изсъска, щом го извади от ножницата, ми беше съвсем познат. Праотец, като съществата, които ме бяха гледали от високо от паното, красило стената на спалнята от детството ми. Заговори, докато крачеше към нас:

— Браво, Арбук! Знаех, че тези нашественици няма да ни убягват за дълго! А сега ще отговарят за…