Гонитбата на Шута

Беше странно преживяване. Вдигнах стените си на Умение и въпреки това градът ми заговори за слънчев зимен ден от неговата младост. Търговци човеци минаха забързано покрай мен, навярно от някой далечен град. Крачеха бързо и се озъртаха наоколо, докато ни подминаваха. Млад Праотец с дебела ивица люспи на челото и гуши като на гущер профуча по пешеходната пътека пред един дюкян, където късове месо висяха на куки над пушливи огньове. Момиче с кошница на рамо мина покрай нас тичешком. Пръснати между тези делнични фигури, призраците на Праотците крачеха и се смееха, и се караха. Зачудих се дали Умението ми ги прави да изглеждат толкова реални. Внезапно избухнал юмручен бой между двама от тях ме накара инстинктивно да се дръпна.

— Тъй. Можеш да ги виждаш — подхвърли Рапскал. Не забави крачка заради древното спречкване, а аз не му отговорих.

Зачудих се как ли го възприемат Лант и Настойчивост, а още повече се зачудих дали градът шепне и на човешката стража, крачеща пред, покрай и зад нас. С лъх на миризма и вятър зелено-сребрист дракон премина над нас и се извиси в небето. Не улових мислите му точно, но усетих намерението му. Беше тръгнал на лов и за един странен миг закопнях да ловувам с него.

Денят беше студен и вятърът, лъхащ от невидимата река, имаше онази влажна захапка, която пронизва човек. Генерал Рапскал не забави крачка заради уморените пътници с тежките им товари. При все това ми остана време да забележа, че градът е рехаво населен. Сградите по някои улици като че ли бяха необитаеми, а на други личеше отдавнашна запустялост и занемареност. От пътуването си по пътя на Умението знаех, че всичко, сътворено от обработен с Умение камък, съхранява формата и предназначението си много по-дълго от обикновена човешка работа. Вятърът можеше да е навял отломки и прахоляк по широките улици, но нито едно блуждаещо семе не бе намерило пукнатина, в която да пусне корен, нито една дращеща упорито лоза не бе раздрала дори пропуканите от земетръси стени. Този град, запустял от поколения, бе запомнил, че е град, и сякаш на подигравка с жалкия си брой обитатели като че ли помнеше добре своето далечно минало като център на културата на Праотците. Отбелязвах си наум всичко, което виждах, и го противопоставях на онова, което Сенч и крал Предан вярваха за Келсингра. Освен ако не бяхме в покрайнините на много по-многолюден център, Келсингра и Драконовите търговци представяха много по-процъфтяващо лице на света, отколкото наистина можеха да постигнат.

Както бях предположил, заведоха ни до подножието на картата-кула и след това нагоре по широките стъпала. Централното стълбище беше в мащаби за драконова крачка, както и високите порти на върха. Плашеше ме такова изкачване, но ни отведоха до стъпала в човешки мащаби от едната страна. Там се качваха и слизаха хора, някои в халати, пищни като палатката на Шута и облеклото на генерала, други — в по-прозаична кожа и вълна. Покрай нас мина дърводелец с калфата си и трима чираци. Попих с поглед величественото изкуство, красящо стените, а след това генерал Рапскал и стражите му ни въведоха в огромно кънтящо пространство.

Внушителната входна зала беше по-чиста, отколкото я помнех, и много по-празна. Беше по-топла също така и сякаш осветена от невидим източник. Последния път, когато бях идвал тук, подът бе осеян с трески и прах от изгнила и разпаднала се мебелировка. Сега древните отломки бяха разчистени и двайсетина нови писалища и маси се мъчеха да запълнят пространство, предназначено за стотици. Заемаха ги писари с всевъзможна външност и облекло, някои може би усърдно събираха числа, други седяха срещу опашки от хора, чакащи реда си с различна степен на търпение. Уплаших се, че ще ни причислят към някоя такава опашка, но вместо това ни преведоха през залата и ни вкараха през дървена врата в по-малко помещение.

Все пак беше твърде голямо за групата ни, но предлагаше топлина и веднага щом спряхме Лант и Настойчивост с благодарност смъкнаха товарите си. След жест на водача им бойците се подредиха около стените. Генерал Рапскал застана пред мен.

— Незабавно ще се явя пред краля и кралицата, за да видя дали желаят да ви дадат аудиенция. Няма да ви заблуждавам. Не съм доволен от вашето самоописание и ще ги посъветвам да се отнесат към вас с подобаващото подозрение, каквото заслужават натрапниците в нашия град. Изчакайте тук.

Обърна се и го оставих да направи три крачки, преди да го спра с искреното:

— А ще ни бъде ли предложена вода за измиване и място, където да се приведем в приличен вид, преди да се появим пред тях? Нямаме никакво желание да ги оскърбим с грубата си външност.

Той се обърна. Смръщи чело. Направи рязък жест и един от хората му пристъпи напред и заобсъждаха нещо припряно. Не отне много време.

— Капитан Перлинг ще се погрижи за вашето удобство и ще ви надзирава, докато ме няма. От каквото имате нужда, можете да го помолите.

И закрачи към вратата. Ботушите му едва шепнеха по каменния под. Извърнах добродушен поглед към капитана и се усмихнах.