Господари на лъка

Войската очакваше с нетърпение градът да започне да гладува. Чингис не знаеше дали каменните насипи ще предпазят тежките машини, но трябваше по някакъв начин да държи хората си заети. Работата до изнемога ги поддържаше във форма и в края на деня бяха твърде уморени, за да се препират помежду си. Разузнавачите бяха намерили хълм шисти на по-малко от един ден езда от Йенкин. Воините вадеха камъните с ентусиазма, с който се заемаха с всяка задача, натрошаваха го с клинове и чукове и товареха блоковете в каруците. Експертизата на Лиан беше особено важна в случая и през тези седмици той рядко напускаше каменоломната. Показваше им как да свързват камъните с паста от горен варовик и насипите растяха бързо. Чингис изгуби броя на хилядите каруци, които трополяха покрай гера му, но Темуге държеше всичко под отчет върху топящите се запаси хартия.

Противотежестите представляваха мрежи с по-големи камъни, които висяха от лостовете на машините. Докато ги строяха, двама души смазаха ръцете си и едва изтърпяха агонията, когато Кокчу отряза осакатените им крайници. Шаманът беше натрил венците им с гъстата черна паста, за да притъпи болката, но въпреки това те пищяха като луди. Работата продължаваше, постоянно следена от стените на Йенкин. Чингис не можеше да попречи с нищо на преместването на масивните арбалети по стената срещу неговите оръжия. Потни императорски гвардейци им изграждаха нови гнезда и работеха толкова здраво, колкото и монголите долу.

Нужни бяха стотици силни мъже, за да преместят требушетите нагоре по насипите и да ги разположат срещу Йенкин. В равнината отново заваля сняг и Чингис наблюдаваше обезсърчено как дзинските инженери зареждат седем от огромните си лъкове и изстрелват стълбове с железни върхове срещу насипите. Требушетите отвърнаха с два големи камъка, които се пръснаха в стените и във всички посоки се разлетяха парчета. Дзинските оръжия останаха непокътнати.

За да върнат огромните лостове в изходно положение, им беше нужна цяла вечност. През това време лъковете от стените продължаваха неуморно да обстрелват насипите. Преди требушетите да бъдат готови за втори изстрел, в защитните им съоръжения започнаха да се появяват пукнатини. Разрушенията не закъсняха. Камъните се пръскаха при всеки изстрел, обсипвайки Лиан и хората му с остри парчета. Ръцете и лицата на мнозина пострадаха и всички бяха принудени да отстъпят под непрестанния обстрел. Самият Лиан остана невредим и гледаше мрачно и мълчаливо как насипите се рушат, а машините му остават открити.

Известно време изглеждаше, че самите требушети може и да оцелеят, но тогава в равнината отекна първото пряко попадение, последвано почти моментално от три нови. Защитниците се умориха и темпото на обстрела се забави, но всеки удар бе ужасяващо мощен. Воините загиваха, докато се опитваха да изместят машините извън обхвата на лъковете. В един момент бяха по местата си в следващия се превръщаха в кървави петна върху дървото, а въздухът около тях се изпълваше със сняг и прах.

Не можаха да спасят нищо. Чингис изръмжа тихо, докато гледаше изпотрошените хора и греди. Беше достатъчно близко до града, за да чуе радостните викове, и му беше страшно криво, че Лиан излезе прав. Без защита не можеха да преодолеят обхвата на оръжията по стените и каквото и да построяха, щеше да бъде разрушено. Чингис беше обсъдил възможността да направят кули на колела, може би дори защитени с желязо, но тежките стрели щяха да ги пробият по същия начин, както обикновените стрели пробиваха бронята. А ако майсторите направеха кулите достатъчно солидни, за да издържат на ударите, те щяха да се твърде тежки, за да се придвижват. Всичко това беше направо влудяващо.

Чингис крачеше напред-назад, докато Субодай прати да приберат ранените. Хората му смятаха, че ще успее да превземе Йенкин по същия начин, по който се бе справил другите градове. Но необичайните машини на Лиан станаха на трески, а това с нищо не подпомагаше високия дух в лагера.

Докато Чингис гледаше как Младите вълци рискуват живота си, приближи Хаджиун и слезе от коня си. Изражението на брат му бе неразгадаемо, но Чингис долови дълбоко раздразнение от неуспеха.

— Който и да е построил града, определено е обмислил защитата му добре — рече Хаджиун. — Няма да успеем да го превземем със сила.

— Тогава ще измрат от глад — озъби се Чингис. — Вдигнах черната шатра пред Йенкин. Няма да има никаква пощада.

Хаджиун кимна, като внимателно наблюдаваше по-големия си брат. Чингис не беше в най-добрата си форма, когато бе принуден да бездейства. В моменти като този военачалниците му стъпваха на пръсти около него. През изминалите дни, с натрупването на насипите, които изглеждаха толкова мощни и яки, мрачното настроение бе напуснало Чингис. Всички бяха изпълнени със самоувереност, но вече им беше станало ясно, че дзинският командващ просто ги бе чакал да докарат новите си оръжия по-наблизо. Който и да бе той, беше търпелив, а търпеливият враг е най-опасният.