Господари на лъка

Господарят регент усети, че е уморен и гладен. Не беше ял от сутринта, а денят бе изпълнен с твърде много срещи, за да ги запомни. Сякаш всеки, който заемаше някакъв пост в Йенкин, имаше нужда от одобрението или съвета му. Сякаш той знаеше по-добре от тях какво да очакват в идните месеци. Намръщи се при мисълта за запасите от храна и хвърли поглед към страничната маса и натрупаните върху нея свитъци. Гражданите на Йенкин почти нямаха какво да ядат. Това само по себе си можеше да направи за смях цялата му защита, но Джи Джонг лично се беше погрижил да сложи ръка на градските припаси, за да изхрани армията. Хич не му беше приятно, че в момента монголите ядат запасите, които беше събрал за едногодишен престой в прохода, но нямаше смисъл да се връща към минали грешки. В края на краищата и той, и императорът смятаха, че монголите ще бъдат спрени преди изобщо да видят императорския град.

Сви устни. Йенкинските търговци не бяха глупаци. В града вече минаваха на дажби. Дори черният пазар рухна, щом стана ясно, че обсадата няма да бъде пробита бързо. Само неколцина все още продаваха храна срещу огромни печалби. Останалите се запасяваха, за да осигурят собствените си семейства. Всички от тяхната класа щяха да изчакат бурята да премине, а после отново да натрупат тлъстина и богатства.

Отбеляза си да привика най-богатите търговци. Знаеше как да ги натисне така, че да отворят тайните си складове. Без тях простолюдието щеше да яде котки и кучета един месец, а след това…? Джи Джонг разкърши уморено врата си. След това той щеше да се окаже затворен между стените заедно с милион гладуващи. Същински ад.

Единствената им надежда беше монголите да не останат завинаги пред стените. Той се надяваше те да се уморят от обсадата и да тръгнат към други градове, не така добре защитени. Разтърка очи, доволен, че никой освен робите не вижда умората му. Всъщност никога през живота си досега не беше работил толкова много. Почти не спеше, а когато успееше да открадне няколко часа за почивка, сънищата му бяха изпълнени с планове и стратегии. Цялата минала нощ бе прекарал на стената с екипите на големите лъкове.

Усмихна се, щом се сети отново за монголските машини. Какво ли не би дал, за да види лицето на хана им в онзи момент. Изкушаваше се да извика министрите за една последна среща, преди да се изкъпе и да си легне. Не, нямаше да го направи, докато не изличаха поражението в очите си. Този ден, в който бе разсеял ореола на непобедимост около монголския хан, щеше да приключи сега.

Обърна гръб на прозореца и тръгна по мрачните коридори към къпалнята на император Вей. Въздъхна, предвкусвайки удоволствието, и влезе в стаята с басейна. Робите вече бяха стоплили водата, той отново разкърши врат и се приготви да се освободи от грижите на деня.

Робите го съблякоха с обичайната експедитивност, докато той гледаше двете момичета, които го очакваха в басейна, за да натрият кожата му с масла. Мълчаливо поздрави император Вей за вкуса му. Робините от императорското домакинство нямаше да обслужват сина му поне още няколко години.

Гол, Джи Джонг се отпусна в басейна, наслаждавайки се на усещането за пространство под високия таван. Водата се плискаше около него и той започна да се отпуска, докато момичетата сапунисваха кожата му с меки четки. Докосването им го съживяваше. Не след дълго измъкна едната от басейна и я положи по гръб върху плочките. Зърната на гърдите й се втвърдиха от внезапния студ. Долната част на краката й остана в топлата вода, докато Джи Джонг я обладаваше мълчаливо. Тя беше добре обучена, ръцете й се виеха по гърба му и тя пъшкаше под него. Другата ги наблюдаваше известно време с безстрастен интерес. После продължи да сапунисва гърба му, но притисна гърдите си в него и той изстена от удоволствие. Без да отваря очи, Джи Джонг хвана ръката й и я насочи надолу, за да може да усети как прониква в приятелката й. Тя се притисна към него с професионално умение и той се усмихна. Покой овладя ума му, докато тялото се стягаше и тресеше в конвулсии. Управлението на Йенкин си имаше и добрите страни.

Три нощи след унищожаването на монголските катапулти двама души се плъзнаха тихомълком по стените на Йенкин и прелетяха последните няколко стъпки, без да издадат нито звук. Въжетата изчезнаха над главите им, издърпани от гвардейците на господаря.

Единият погледна другия в мрака, като се мъчеше да овладее нервността си. Компанията на убиец не му допадаше и щеше да е доволен, когато пътищата им се разделят. Самият той бе изпълнил подобна мисия по времето на император Вей и се наслаждаваше на перспективата да се промъкне сред дзинските наемници, които се трудеха тъй неуморно за монголския хан. Според него предателите заслужаваха смърт, но той щеше да им се усмихва и да работи не по-малко от тях, докато събира нужната му информация. Знаеше, че приносът му щеше да бъде толкова ценен, колкото и този на войниците на стената. Господарят регент се нуждаеше от всяко късче информация за племената и шпионинът не подценяваше важността си.